Писмо до Лапландия

Здравей, приятелю.

Обръщам се така към теб неслучайно.

Не мога да те нарека Дядо Коледа. Защото, първо, отдавна не съм дете (сигурно четвърт век не съм седяла в скута ти) и някак по-редно е да ти кажа „чичо”. А пък това е толкова абсурдно, че би препънало от смях дори Елена Рудолф. И кой ще тегли фамозната шейна тогава?!

Второ, сигурно ти е писнало да си вечно замразен в една безкрайна трета възраст… Ако 40 са новите 20, то и за теб има шанс да влезеш в някое клише - като „мъж в разцвета на силите си”, примерно. Въпреки бялата брада и очевидните хранителни злоупотреби.

И, трето, не знам дали си се откопчил вече от онова раздвоение на личността: все пак, до преди 2-3 десетилетия, минаваше и за Дядо Мраз…

Но да продължа без повече преамбюли.

Наричам те „приятелю”, защото те помня откакто помня себе си, а това е наистина дълга връзка. Сигурно съм била на 5, колкото моя син в момента, когато те видях за пръв път истински. Разбирай – не с брада от памук и протрит червен костюм, а само и неочаквано за мен. Като сноп светлина, който премина по фасадата на отсрещната кооперация, докато всички вкъщи се суетяха около трапезата. Само аз видях мълниеносното твое появяване и бях сигурна, че не желая да говоря за този скъп подарък…

Почувствах се специална, бе се открил единствено за мен! Години по-късно се разсърдих на една приятелка, която предположи, че просто съм видяла шарещите фарове на някаква кола. Не. Аз знам, че беше ти. Донесъл малко северно сияние специално за едно момиченце, което не можеше да заспи без приказка… Както и до ден днешен не успява. Само дето сега разбира приказките по-добре.

Като дете например се вълнувах от русалки, които се превръщаха в принцеси. Сега знам, че принцеса не се става, тя се ражда - дори никой никога да не съзре това.

Истинските принцеси не носят короните на своите глави, а вътре в тях!

Това е огромна разлика, повярвай ми.

Също си спомням как изтръпвах при описанията на ужасяващи чудовища. Но с времето разбрах, че те – чудовищата – обитават единствено подземията на страховете ни. И стават истински само ако ги пуснем да излязат…

С годините, приятелю, видях много твои имитатори. Общото между тях е, че копираха само твоя външен вид. Потропваха с червените ботуши и припяваха. Раздаваха евтини бонбони и още по-евтини усмивки. Случвало се е да видя как пощипват някоя Снежанка или се поклащат, все едно са прекалили на лапландския банкет. Но най-лошото е, че безмилостно препитваха нас, децата – колко сме слушали и, аджеба, изобщо заслужаваме ли за празниците да получим нещо? Сега ти казвам, за да сме наясно: хората, от които съм научила най-много, са били точно тези, които никога „не слушат”. И именно различията и смелостта трябва да се награждават. Не предпазливата сивота.

Ето, отплеснах се… Просто имам да ти кажа толкова неща, а това е едва второто ми писмо до теб. В първото – преди повече от 30 години, си поисках кукла, която да говори. И я получих, с леко закъснение: руска, огромна, с хипнотизиращи мигащи очи, която можеше да казва „мама”. Поне докато не я разглобих обстойно, за да видя как всъщност става цялата магия… А тя, „магията”, се оказа елементарен трик. В живота често е така.

Но днес, приятелю, днес искам друго. Не кукли, а хора, които да говорят. В прав текст. Нежно и безпощадно. Автентично. Без отработени механизми. Без закодирани реакции. Хора, които са скъсили пътя от сърцето до речта. Чиито думи не минават през филтъра на лицемерието и криворазбраната коректност. Знаеш ли каква огромна нужда имаме от тях?

Настойчиво си мисля тези дни колко прав се оказва философът Ханс-Георг Гадамер – всички ние наистина участваме, винаги и навсякъде, в един гигантски по своите мащаби диалог. И, дори да не го съзнаваме напълно, носим своята тежка отговорност…

И се питам, стари ми приятелю, дали светът нямаше да бъде друг, от политиката до най-интимното ниво, ако успявахме да се намерим в думите, вместо да се крием в тях? Дали омразата не е основно плод на неразбиране? Защо разчитаме на трикове, вместо да търсим магията на човешкото общуване? Не виждаме ли, че горим мостове, а на тяхно място издигаме стени? Как е възможно още да твърдим, че „мълчанието е злато”? И колко време ще ни отнеме да се научим да говорим и да чуваме?

Спомням си, беше точно по Коледа, през 90-те. Компанията ми от колежа се бе събрала в къщата на добра приятелка от Кливланд. Тогава за пръв път гледах „Обществото на мъртвите поети”, а едно изречение и днес кънти в главата ми: „Независимо какво ви казват, момчета, идеите имат способността да променят света.”

Да, това си пожелавам тази Коледа.

Отново да повярваме в силата на думите, които се подреждат в красиви и смислени идеи. Знам, че твоите джуджета ще са озадачени. Това е най-странната коледна поръчка. (Далеч по-трудно изпълнима от ваучeр за Малдивите, нали.) Затова не им предавай моята молба. Не ги стресирай.

Просто прати един сноп светлина. Нужна е.

А аз ще знам, че тази светлина си ти. Не някакви случайни фарове…