Out of office, really? Аз, понеже в момента нямам офис, ви предлагам вид ескиз – как си почивам след работа с ранния Рой Орбисън. Това е най-великият подценен рокендролър на всички времена, първият „човек в черно“, дори преди Джони Кеш. Едва година по-млад от Елвис (1936), Рой Орбисън си остава гений тъкмо на първото поколение рокендролъри, въпреки че трябваше да минат десетилетия, преди някой да го припознае като такъв. Срамежливият заклет трезвеник от Тексас така и не се вписа в турнетата, организирани от Сам
Филипс (прочутия продуцент на Елвис). Сам се разцепваше с уиски и хапчета, докато Рой – едва ли не от ден първи – пази културно-високорелигиозния си образ в епохата на „друсалките“ Ханк Уилямс, Джони Кеш и Карл Пъркинс. (За Елвис, господа на проторокендрола, ще трябва да бъдем честни – той почва с наркотиците чак след 1968-а.) Рой и бендът му – The Teen Kings, вдигат нечовешки за тогавашните разбирания шум, без да се блъскат с амфетамини. Първоначалните му влияния са добре описани: That’s All Right на Артър Кръдъп и Mystery Train на Джуниър Паркър. Но той решително застава срещу турорганизатора Филипс и казва, че той и неговата група не се дрогират и че целта в живота му е да запише по-добри парчета от Ink Spots и Бинг Крозби. Дебютната му песен, която в наши дни звучи меганаивно – Oоby-Dooby, е великолепен микс между поп и кънтри. Но да го видим в контекста на времето: Рой хем трябва да се подчини на вездесъщия продуцент Филипс (Кеш пише парчето Little Willy Booger), хем го иронизира в своето You’re My Baby. Повечето критици тогава
„зашиват“ Рой в стила „рокабили“,
но от днешна гледна точка това просто не е вярно – той има собствен стил и въпреки влиянията го отстоява. Разбира се, няма да сме честни, ако не кажем, че кавърът на That’s All Right на Пресли не му е повлиял. Рой от малък се учи да свири и да пее от блус сцената (неизбежния Робърт Джонсън), но по-специално от Джими Роджърс. Баща му мастерира записи в едно от най-големите тексаски студиа; но ритъмендблусът (да не го бъркаме със сегашното арендби, моля) е неговата канава, върху която ще рисува музикално. Тук едно важно отграничение: когато Орбисън се формира като музикант, Southern Rock все още не е това, за което го смятаме днес – т.е. говорим за началото на 60-те, петнайсетина години преди южняшкия разцвет. По Орбисъново време говорим за blues-based rock and roll по цялата „южняшка дъга“ от Мемфис до Нашвил; но тук трябва да припомним и проблема с „чисто бялата музика“ в онази строго расистка ера, която е свързана в южните щати предимно с Бъди Холи и The Everly Brothers.
Нашият човек се намесва и тук: той пише два хита тъкмо за „белите“, подкрепени и от Ку-Клукс-Клан, съответно Down The Line за Джери Лий Луис и Claudette за Евърли (която помоему и противно на мнението на Аксел Роуз две десетилетия по-късно – когато беше женен за Ерин Евърли, „дъщерята“ на бенда, за която е написана и песента Sweet Child O’ Mine, е най-доброто им парче). Всъщност през 1960 г. Рой Орбисън пробива с Only The Lonely – но написана за... Елвис. В този момент той има славата на добър композитор, а не на изпълнител. И това е най-важното за този най-подценен „офицер на рокендрола“, известен, уви, само с късния хит Pretty Woman. И никой не подозира, че през 60-те Орбисън, с оркестрациите си, може да се мери с титани в продуцентството като Фил Спектър.
Софистициран еклектик,
запознат и с класическата музика, той ми се вижда като първия синкретик в тази музика – човек, който вкарва латиноритми или препратки към класиката. Той е и първият, привнесъл класически цигулков щрайх, както – обаче – и първите глуповати на вид беквокали в рока, които звучат като dum dum doo wah. Между другото – и това не е богохулство – негова версия на “Only The Lonely” ми се струва по-добра от тази на Господ Елвис. Чуйте го.
Той, разбира се, е и трагична фигура – не само е избрал да се облича единствено в черно и с черни очила още преди Джони Кеш да се позиционира като The Man In Black (откъдето и серията едноименни холивудски филми), но и сърцето му не издържа в края на 1988-а, когато след въпросната Pretty Woman той внезапно стана „масова“ звезда. Ще се изненадате, но това е песен от 1964 година и не e свързана с онзи cheesy филм на Гари Маршъл от 1990-а с Джулия Робъртс и Ричaрд Гиър. The Caruso Of Rock – така му викаше дори самият Елвис през 1977-а. Ерго, хубаво е да знаем кой беше Рой Орбисън. (И да чуете албума “There Is Only One Roy Orbison”.) Rock kind of demands at least a modicum of personality, а извън своята музика тиховатият Рой изглежда, че няма. Но познавачите винаги ще се прекланят пред това, че той е първият човек в черно, преди Кеш и далеч преди „Металика“. Та това правя аз не-в-офиса: listening hard, and trying to bring you back to the erratic yet inspired. Ако ме разбирате.
Вижте още:
Теодора Георгиева
Елена Николова
Емилия Колева
