В една зимна вечер, докато очаквахме татко да донесе портокалите, които тогава се продаваха само за Коледа, майка ми каза, че двамата мислят да осиновят виетнамче. „Не!“ Така възкликнах. „Ще ми яде от портокалите!“ Майка ме преряза с поглед: „Там има война и много деца са останали сирачета“. Предполагам, че заради напредналата им възраст моите родители не са били одобрени за осиновители, но в съзнанието ми завинаги остана тяхната обич към далечната страна.
Почти 40 години след тази случка аз се озовах във Виетнам като турист. В група на Spring Care, туроператорска агенция, основана от българка, която дълги години е живяла там и си е тръгнала с … осиновено виетнамче. Случайност? Надали.
Диди, собственичката на агенцията, познаваше Виетнам на пръсти и бе подготвила за групата невероятно пътешествие. Още с кацането на летището в Ханой разбрахме, че това е страна, към която туристическият интерес е много по-голям, отколкото сме си представяли. Наистина знаем малко за напредъка на Виетнам през последното десетилетие. Първата „забележителност“, която ни порази, бе
прагматичността на виетнамците
За да ни улесни при качването в автобуса, шофьорът бе поставил пред стъпалата му една обърната пластмасова каса от …кола-кола. Кой би предположил, че 40 години след войната с американците Виетнам ще ни посрещне с един от символите на САЩ. И за да бъде красиво, мъжът бе покрил касата с пъстро жакардово килимче. След като изпълни тази функция, иновативното стъпало се превърна в облегалка за екскурзовода. Пет минути ни бяха достатъчни, за да разберем, че на всяка вещ виетнамците са способни да намерят предназначение, което на нас, обременените от регулации и процедури европейци, никога не би ни хрумнало.
Изненадите тепърва предстояха. По пътя от летището към центъра на Ханой разбрахме, че градът се развива със скорост, на която местните власти едва смогват да отговорят с нужната инфраструктура. Тесни като изправени кибритени кутийки къщи изникват покрай булевардите всеки ден, за да приютят хилядите прииждащи за работа.
За 100 години Ханой е израснал от селище с няколко десетки улици до мегаполис, в който понастоящем живеят
Над 3 милиона души.
Всяка педя земя е безценна и се използва по най-оптималния начин. Градът е бил 4 века под китайско и повече от век под френско владичество, което е много забележимо по архитектурата на сградите. Най-известният символ на града е езерото Хоан Кием. Стара легенда разказва, че през XV в. техният бог изпратил на император Ле Тай То магически меч, с който да прогони китайците. След войната гигантска костенурка грабнала меча и се гмурнала в дълбините,
за да го върне. Оттук идва и името Езерото на възстановения меч. Една от костенурките пазителки на меча била жива съвсем доскоро и се считало за голям късмет, ако успееш да я зърнеш. Ние нямахме този шанс, но пък видяхме не по-малко радваща душата гледка – група възрастни мъже и жени да практикуват Тай Чи на брега на езерото рано сутринта. Да танцуваш и спортуваш на открито тук е напълно нормално. Дори и ако си на 60 години.
Децата на Виетнам -
усмихнати, пъстри, щастливи, най-общителните на света! Където и да отидеш – в библиотека, музей или галерия, срещаш организирани групи деца. Посещението на културни обекти е изключително важна част от образованието във Виетнам, а обичта към родината се възпитава от най-ранна възраст. Гледайки с очите на майка, нямаше как да не ми направи впечатление колко дисциплинирани са тези деца. Хванати за ръчички, ходят, без да вдигат много шум, и при всяка поява на чужденец поздравяват с пискливи гласчета „Hi- hi“. Във
Виетнам знаят как да залагат у децата гостоприемство и вежливост. Нашият гид ни каза, че виетнамците считат за свой дълг не само да образоват децата си, но и да възпитат у тях толкова силно родолюбие, че да се завръщат у дома, където и по света да са учили. Едно от обясненията за виетнамското икономическо чудо е именно огромният брой образовани на Запад млади хора, които сега работят в администрацията и големите местни корпорации.
Улиците на Ханой - сървайвър в реално време.
За всеки чужденец пресичането на коя да е улица в този град е открит урок по оцеляване. Настървените като черни мравки мотоциклети не спират нито за миг. Може някъде да има светофари и пешеходни пътеки, но в Стария град аз поне не ги видях. За да пресечеш улица, трябва да се движиш по платното сантиметър по сантиметър.
Профучаващите мотоциклети те заобикалят на по-малко от педя разстояние и когато най-сетне стъпиш на отсрещния тротоар, изпитваш огромно облекчение – пъплейки сред прелитащите мотори, си изплатил всичките си земни грехове. И така – щастлив и пречистен, вече си готов за нещо ново и още по-интересно. Какво по-вълнуващо от пътешествие в залива Халонг! Халонг Бей е сред най-красивите места на Земята и неслучайно е обявен за едно от седемте чудеса на природата. През 2000 г. ЮНЕСКО го включва в списъка на световното наследство. Покрай 120-километровата крайбрежна ивица, на площ от 1553 кв. км са пръснати около 3000 покрити с плътна джунгла островчета, самотни скали и коралови рифове. „Едва” 989 от тях имат имена. В превод Халонг означава
Залива на спускащия се дракон.
Според легендата, когато местните жители се сражавали с китайските завоеватели, боговете изпратили семейство дракони да защитят земите им. Драконите започнали да бълват скъпоценни камъни, които се превръщали в островчета, и така образували преграда. Благодарение на нея местните жители успели да защитят земята си, на която после основали държава с името Виетнам.
В началото на март заливът е обгърнат от бледосива мъгла, сред която скалите изглеждат още по-студено зелени и строги. За да се разходим сред тях, трябваше да се качим на корабче-джонга.
Посрещна ни дъжд от розови листенца, които усмихната виетнамка посипваше върху главите ни, докато се изкачвахме по вита дървена стълба до втория етаж. Разбрахме, че това е традиция и няма нищо общо с присъствието на борда на група жени от Страната на розите. На джонгата не ни липсваше нищо. Имаше и масажистки, и маникюристки, и фризьор… Всичко, за да бъдеш в съзвучие с невероятната красота наоколо.
Нямахме търпение да тръгнем на разходка из залива с малките дървени лодки, които ни очакваха. Накацахме ги като шумно ято, но след няколко минути гледката ни опияни и замлъкнахме, вперили поглед в безкрайността на водата. Всяка от нас бе отлетяла нанякъде, следвайки мечтите си. Към реалността ни връщаха само плясъкът на греблата, крясъкът на обезпокоените маймуни и величественият полет на двойка скални орли.
В Халонг Бей живот е имало още 18 хиляди години преди новата ера. Днес в плаващи къщички тук живеят около 1000 души, които се изхранват от риболов. В рибарското селище няма ток, радио и телевизия, но пък от прозорците надничат деца с киндъл и електронни
игри в ръка. Да, за технологиите няма граници.
Вечерта в Халонг Бей настъпва бавно. Денят не се предава лесно, но и нощта не бърза да потопи в мастилена прегръдка хилядите островчета. Стоях на палубата и гледах как мракът се търкулваше между скалите и сякаш с невидима ръка запалваше хилядите светлинки по палубите на акостиралите наоколо корабчета. Казват, че сред островите на Халонг Бей без компас ще се изгуби и най-опитният мореплавател.
Когато настъпи нощта, разбрах, че толкова, колкото ти е необходим компас, толкова ненужен тук ти е часовник. Едва ли има друго място на света, където така осезаемо да се докоснеш до всички измерения на думата безвремие. Имаш чувството, че заедно с непомръдващите корабчета върху спокойната като огледало вода е седнало и времето. На сутринта се събуждаш с усещането, че животът ти започва отначало и че ще наваксаш всеки пропуснат досега миг на щастие.
Мостът в Дананг е дълъг 666 метра и струва 80 млн. долара
Когато тръгнахме обратно към брега, имах чувството, че съм била на друга планета, че необятната морска шир е погълнала всеки лош спомен и емоция. Че някъде там, сред скалите, оставих завинаги своя вроден песимизъм и вече гледам на света с други очи.
Доброта, доброта и пак... доброта.
Да отидеш във Виетнам и да не си купиш чай, е повече от голям пропуск. Гидът, който бе готов да изпълни всякакви подобни желания, ни заведе в едно приятно, но непретенциозно място, което за наше учудване отвън приличаше на склад за мраморни статуи.
Оказа се, че това е общинска кооперация за хора с увреждания, които получават процент от цената на изработеното от тях изделие.
Тук се правеха какви ли не неща – мраморни сувенири, ръчно бродирани гоблени, дрехи от коприна и дори бижута. Естествено, най-силно ни привлече секторът за продажба на скъпоценни камъни.
Никога не бях виждала толкова диаманти, рубини, изумруди, цитрини, аметисти, топази и аквамарини на едно място… Липсваше само редкият александрит, за който ме запалиха в Altinbas в София. И тъй както спряхме за чай, всички се оказахме залепени за витрините с бижута.
Без никакъв проблем ни дадоха да видим рубин, който струваше 30 000 долара, като ни изнесоха и безценна лекция за разликата между полускъпоценния естествен червен шпинел и рубина.
Хой Ан - машината на времето.
След отключилата много мечти среща със скъпоценните камъни несъмнено имахме нужда от връщане към реалността. Няма по- подходящо място за това от град Хой Ан, в който времето сякаш е спряло. Градът е под закрилата на ЮНЕСКО и е едно от най-популярните
туристически места във Виетнам. Тук няма автомобили. Срещу 5-6 долара можеш да наемеш рикша за 1 час, с която да се разходиш по тесните калдъръмени улички, които лъкатушат сред боядисаните в ярки, топли цветове къщи и магазинчета.
Сайгон
В Сайгон попаднахме в един коренно различен от Северен Виетнам свят. Широки и озеленени улици и булеварди. Модерни над 50-етажни сгради, кафенета, ресторанти и присъствие на бутици от всички световни марки... Тук има Louis Vuiton, Dior, CHANEL, дори монобранд бутик на Hermes!
В Сайгон има нощни клубове, които са в списъка на най-добрите в света. Тук е напълно възможно да срещнете някой милиардер и абсолютно невъзможно да отгатнете, че е такъв, по външния му вид.
Това е един модерен и динамичен град, който за разлика от много други мегаполиси те покорява с липсата на всякаква претенция да бъде такъв.
Последната вечер във Виетнам прекарахме на корабче по река Сейгон под звуците на оркестър, който редуваше английски и руски шлагери. Къде другаде, ако не тук „Калинка моя“ може да се прелее толкова красиво в Let It Be.
Да си българин във Виетнам
Където и да отидохме – Ханой, Хю Е, Дананг, Сайгон – навсякъде се намираше човек, който да ни спре и попита дали не идваме от България. Десетки хиляди са виетнамците, които са учили в България по времето на социализма. Срещнахме много възрастни лекари, инженери и агрономи, завършили у нас. Понякога ни спираха и по-млади хора, които разпознаваха езика ни, защото са го чували от устата на родителите си. Всички искаха да се
снимат с нас. Наистина е вълнуващо да усетиш обичта към България, предавана от поколение на поколение в толкова далечна страна.
Да, Виетнам ни обича!
Вижте още:
Азия - висока скорост за бавен живот
Среднощни стомаси, газирани пещери и още от широкия шарен свят
Елена Николова
Емилия Колева
