Емилия Колева
Исках ги толкова много, че дори ги сънувах. Гледах ги на витрината, мерих, въздишах – знаех, че са моите. Розови кристали във формата на сърца, поставени върху извити стоманени кукички. Първите обици, които си подарих с първата си заплата, докато бях студентка. Когато ги носех, имах чувството, че ставам по-висока, по-сияеща, по-уверена – пораснала. Те означаваха, че „вече мога и сама“. Помня случай, в който едната изчезна. Студени и топли вълни започнаха да ме обливат. Прерових всичко, нямаше я. След известно време се присетих къде не съм проверила – в кошчето за боклук между няколко смачкани хартии проблясваше моята скъпоценна обица с розов кристал. Днес, почти 20 години и десетки други чифтове по-късно, все още ги пазя, макар почти да не ги нося. Не са бижу, което е толкова ценно, че да подаря на бъдещата си снаха или пък на някоя внучка, но са моят символ, че човек постига целите си, когато истински ги желае и се постарае да намери своя път до тях.
Понякога отбелязваме важните събития в живота си с големи и шумни празненства – сватби, годишнини, раждане на дете, повишение, професионални успехи. Друг път просто ги прибираме в някое чекмедже, за да ни напомнят за малките победи, които тихо са ни водили по пътеката към големите. Всеки човек с повече житейски опит обича да разказва за своите първи стъпки. За трудностите, за грешките и провалите, които са предшествали успехите. Защото големите постижения сами по себе си нямат стойност, ако не си извъртял пътя до тях. А той е пълен с малки, но значими моменти, в които преодоляваме себе си и обстоятелствата, за да преминем на следващия етап. Често това са неща, които правим за първи път – винаги ги помним заради това как са ни карали да се чувстваме. Ентусиазирани, доволни и мотивирани да продължим напред.
С годините животът става толкова задъхващо бърз, че между десетките станове, на които тъчем, се случва да изпуснем нишката. Да забравим да наградим самите себе си, да се потупаме по рамото и да си кажем „справяш се“. Може би защото с времето, с натрупания опит и множеството преживявания ни се случват все по-малко „първи“ неща, които да ни развълнуват. Освен ако съзнателно не ги потърсим. Следващия път, когато сложите отметка на задачите, когато постигнете желана цел или резултат, не пропускайте да отбележите този момент. Може да не ви е за първи път, но чифт нови обици или обувки, вкусна вечеря, пътуване или просто хубава бутилка вино не са навредили на никого. Важното е да намирате своя начин отново да се почувствате по-високи, по-сияещи, по-уверени – пораснали.
Елена Николова
