Да изиграеш 10-те най-добри голф игрища на Южна Африка не е лесна работа, защото ти трябва поне месец. А за да посетиш плеядата от престижни ресторанти в именията от т.нар. Wine Country, ще се наложи да планираш още по-дълъг престой, тъй като те са неизброими. Повечето от тях готвят великолепно, като са безкрайно достъпни на фона на качеството на предлаганата храна и вина.
Все по-силно и все по-уверено в последните 20 години Южна Африка заявява и утвърждава своето място на водеща в световен мащаб голф дестинация. И това е така не само поради големия брой шампионски голф игрища, но и заради безкрайния избор от дейности, с които да се забавлявате, след като завършите своите 18 дупки. Защото туристите обичат срещите с неповторими диви животни – слон, лъв, леопард, носорог, хипопотам, искрено се възхищават на релефа и многообразието на страната и в никакъв случай не пропускат да посетят двете прочути с винарството и фината гурме култура градчета – Стеленбош и Франшхук, в близост до Кейптаун. За голфъри с достатъчно време и финанси, които искат да избягат от студа на зимата, Южна Африка е привлекателна именно с това, че нейните сезони са точно обратни на нашите: лятото тук е декември–януари–февруари–март – точно когато голф почти не се играе в Европа. България няма часова разлика с тази страна, което я прави още по-привлекателна за хора, които благодарение на новите технологии могат да работят оттук (в следобедните часове, след прекрасни активни 4–5 часа на игрището).
Pearl Valley Golf Club
Отваря врати през 2003 година по дизайн на Джак Никлаус (с прозвище Златната мечка). Признат през 2005 г. за най-добрия нов голф клуб в света, днес това е мултиспорт курорт, който ще ви очарова толкова, че да не искате да си тръгнете. Освен голф, гостите тук могат да яздят коне, да карат велосипед, да плуват и да тичат, да игрят тенис или да се загубят сред неизброими предложения за wine tasting в региона. Обляна в слънце зеленина, прекрасна голф академия и драйвинг рейндж, международна аудитория предимно от немци, британци и швейцарци – това е общността по време на нашето гостуване. След дългия полет от Истанбул и първоначалния шок от желанието да държиш вярното платно за шофиране, особено след направен завой (като в Англия е – отляво), свикваш с новия си rent-a-car. Да, тук автомобилите са с десен волан и се радвам, че сме избрали автоматик, независимо че непрекъснато бъркаме лоста за мигачите с този за чистачките. Настаняваме се в хотела към курорта Val De Vie, който всъщност се състои от 12 къщички с по 8 апартамента, и изгладнели след краткото плуване в малкия басейн се отправяме на вечеря.
Много, много са любезни всички сервитьори тук. Поръчваме си нещо простичко – лингуини със скариди и пепър стек, малко вода и вино. Приказваме си, зяпаме наоколо, наблюдаваме другите гости. На 60-ата минута започваме нервно да се оглеждаме, защото поръчаните ястия така и не идват. Роджър, нашият сервитьор, споделя с извинителен тон, че те са „почти готови“, и изчезва. Забелязваме, че управителката на ресторанта, която така мило ни посрещна, вече си е взела чантата и напуска мястото. Тръгваме след нея, за да я спрем и да и` кажем, че вече повече от час очакваме две прости ястия, а те все не идват. Поне да ни бяха дали малко хляб със зехтин, та да не сме така нервни. Хана (така пише на табелката и`) се връща, проверява какво става в кухнята и след малко сервитьорът пристига с двете блюда. Аз забелязвам, че моето не е със скариди, а с миди (не обичам миди!), и с доста кисела гримаса ги моля да ми го сменят. След още само 3 минути (можело значи!) пристига новата порция лингуини със скариди. Браво! Хана се извинява и казва, че за компенсация вечерята ще е за сметка на ресторанта, а ние ще заплатим само напитките.
На тръгване проверяваме дали момичето на рецепцията е успяло да ни направи резервация за следващата вечер в който ресторант тя прецени, че е подходящо. Усмихната, тя казва: „Да, направих резервация за La Petite Colombe“, утре вечер от 19:30 ч.“. Подскачам от вълнение, защото това е един от най-хвалените ресторанти във Франшхук, за който резервациите се правят поне месец предварително (и когато аз опитах, вече всичко беше заето).
На другия ден играем голф с двойка германци, които споделят с малко гузна усмивка, че така мразят сънародниците си и когато са във ваканция, за да не се разбира от къде са, говорят помежду си само на английски (изненадващо, нали?). Ингмар има хендикеп 1 и е удоволствие да го наблюдава човек как застава на тий бокса, как се съсредоточава и какъв бомбен звук произвежда драйвът му, а топчето лети ли, лети и минава над 250–280 метра всеки път. Добре че партньорката му Даниела не е така добра – та и аз да получа някакво (макар и незаслужено) самочувствие, че играя голф. В типичния стил на Златната мечка, Pearl Valley има множество пясъчни бункери, като насърчава рискови играчи, които знаят, че трябва да играят по-нестандартно, за да спечелят. Водните препятствия и множеството високи треви и храсти, които очертават феъруеите, поставят ударение на способността да се играе точно, а не силово. И макар че не сме тренирали поне от есента на 2022 г., имитирайки подсъзнателно играч като Ингмар, ние също успяваме да поддържаме сравнително добър резултат (около 93 удара за игрище пар 72). Знам, че не е за хвалене... ама толкова си можем.
Настъпва дългоочакваната вечер, в която ще посетим La Petite Colombe.
Тръгваме от Pearl Valley сравнително рано, защото си представяме, че ще е добре да се поразходим из градчето, да разгледаме местните магазини за сувенири и изкуство и чак след това да вечеряме. В един миг навигацията ни отвежда до място, където компютърно генериран глас настоява: Turn right, но пред нас има спусната бариера, караулка и бели колони с надпис Leeu Estates. Изглежда като огромно и много, ама много, много богато частно имение. Леко смутени, казваме името си и че сме с резервация за ресторанта, бариерата се вдига и колата се плъзва безшумно по великолепни алеи, оградени от кипариси, жасмин и лозови насаждения. Лозите са като нарисувани – никога не съм виждала така строени „войничета“ у нас, а вместо почва между редовете има наскоро поникнала и еднотипно подстригана светлозелена трева.
Стигаме до блестяща от белота сграда на един етаж – фасадата й е толкова чиста, че никаква прашинка не се вижда по нея. Около нас има впечатляващи метални статуи – в дъното на алеята са две огромни женски глави, косите прибрани с ластик на „опашка“, по- надолу два леопарда са изобразени в смъртоносна схватка, а след тях – две огромни дебели птици (може би пингвини?) са навели любовно човки една към друга.
Подранили сме с около 20 минути, но решаваме да влезем. Изкачваме 4–5 стъпала към сградата и се озоваваме в преддверието на La Petite Colombe. Посреща ни усмихната възпълничка дама и ни пита за имената. Поглежда в резервациите и със смущение казва: „Нямаме такива имена за днес в списъка с гостите“. Ние: „От Pearl Valley вчера вечерта, от рецепцията ни казаха, че са резервирали маса за двама, на наше име, в La Petite Colombe“. Предлагаме им да се обадят в хотела и да проверят, дамата прави опит за връзка, неуспешно. В този момент към мен усмихнато се приближава салонният управител (после разбирам, че се казва Андрю Дъф и че е CEO на цялото имение). Той все още не знае, че има проблем с резервацията и казва с апломб: „Добре дошли в La Petite Colombe!“. Благодарим и споделяме и с него казуса – вчера вечерта момичето от рецепцията в нашия хотел ни каза, че имаме резервация при вас. Но не ни даде нито листче, нито номер на резервацията, каза, че всичко е наред. Андрю запазва самообладание, махва ведро с ръка и ни насочва към лаундж зоната, където ни насърчава да поръчаме “cocktails of the house” и да изчакаме, докато той се справи със ситуацията.
А за нас приключението започва...
Усмихната и истински въодушевена от развоя, правя констатация, че това е добър начин да се добереш до маса в ресторант, в който няма свободни места – като кажеш, че имаш резервация, ама май някой нещо е объркал. (Може да опитате и да споделите дали работи и за вас; просто трябва да сте много убедителни и подчертано внимателни с хостесата.)
Предлагат ни, докато чакаме, меню с коктейли. Под влиянието на проработилия в този ден изключителен късмет решавам да поръчам French Lady (сервитьорът веднага подема шегата и казва: „Вие ще сте нашата French Lady from Bulgaria“. Мигновено с коктейлите пристигат 3 незабравими amuse-bouches, поставени в цилиндрична дървена кула на три нива. Сервитьорът ги отваря едно след друго, за да ни покаже съкровищата вътре. Най-забележителни (и препоръчани да бъдат изядени първо) са 2 зелени „маслини“ (всъщност те само на вид изглеждат така), пълни със солено- кисел-лют сос, които, поставени в устата (непременно с лъжичка, за да не се опръскаме), мигновено се стопяват и те очароват с неподражаемия си вкус! Изненадата от тази „хапка“ е изписана не само на нашите лица, но и на лицата на другите гости наоколо. След малко Андрю пристига и с професионалната гордост на домакин от висока класа заявява, че ни е намерил прекрасна маса, към която ни кани да ни заведе! Току-що, казва той, са получили отказ от една от резервираните маси.
Не мога да повярвам! We made it!
Последвалата вечеря е демонстрация на висше кулинарно изкуство. Не, не – предишното изречение просто подценява ситуацията! Последвалата вечеря е демонстрация на най- прецизно внимание към детайла, съвършенство в обслужването и гостоприемство от най-висок ранг. Всичко поднесено е свежо, красиво, неописуемо вкусно, сервирано в нестандартни, ръчно правени съдове, очевидно специално създадени за този ресторант, някои от които не сме виждали никъде другаде. Аранжирано е така прецизно, че го снимаш многократно, преди да го изядеш. Хапваш по малко и бавно, за да изпиташ насладата от хармонизираните вкусове и аромати на уж стандартни и познати за теб продукти.
Менюто е предварително определено, 9-степенно, описано е на тясно картонче и се състои от изненадващо интересни малки блюда. Те пристигат едно след друго и надграждат, постепенно и устойчиво, цялостното усещане за изключителност. Прекрасно изглеждат специално подготвените (и брандирани) кутийки по 30 грама, в които рибено масло е формовано изкусно като пласт „хайвер“, поставен върху пастет от сьомга – предлага се с изпечен в ресторанта хляб, разбира се; тартарът от телешко месо има овкусяващи добавки и украси от зелени листенца и цветя; следват пушена змиорка, стриди с халапеньо и домат, патешки дроб с дюля и кестен, конфи от миди с кокос и пащърнак, яйце от пъдпъдък с лангустина и карфиол в тандори, сорбе от лимон, мандарина и лимонена трева, а след това – незабравими ребърца и пилешко филе. Накрая пристига... омайваща количка със сладкиши, от които да си избереш, и макар че не ядем десерти, протягаме няколко пъти ръка към нейните скъпоценни фунийки.
Естествено, предложението на сервитьора е да изберете към всяко ястие препоръчаното в менюто вино. По този начин научавате и пробвате множество нови южноафрикански вина и се опитвате да запомните кой сорт с кои продукти си подхожда най-добре. Wine pairing-ът е в два варианта – стандартен и премиум – със съответна разлика в цените (естествено). В края на вечерта леката замаяност в главите, мисля си аз, се дължи не само на артистичността от презентациите на поднесената вечеря, но и на ароматите на съпътстващите я напитки.
Вдъхновението за интериора на ресторанта – светъл и семпъл, с бели стени и непретенциозни дървени маси и столове, идва от околната земя и от идеята за преобразуването на глинената почва тук в красиви занаятчийски произведения на изкуството. Малката гълъбица на La Colombe е деликатно вплетена в целия интериор – от глинените изделия в нишите на стените, до перцата, оформени като подложки за едно от предястията. Същото е и отношението към базовите съставки за всяко едно блюдо – то се създава благодарение човешката фантазия и любопитство към експериментите.
В един момент, когато Андрю дойде до нашата маса, за да провери дали всичко е наред, аз споделих, че съм издател на най-луксозното списание в България и като знак на благодарност ще разкажа за вечерята си при тях. Тогава той ми предложи да отида с него до отворената кухня, в която ентусиазирано готвеха около 20-ина души. Всеки от тях имаше своя станция и беше истинско удоволствие да гледаш как се приготвят отделните ястия. Периодично, при издаването на определен брой от дадено блюдо, готвачите заставаха един до друг, изправени и озарени от успешния му завършек, и в един глас се поздравяваха с нещо като „Ха!“. Колко хубав и неочакван за мен начин да видя мотивацията им и взаимното окуражаване в действие!
Protégé
Следващата вечер бе ред на другия ресторант от „семейството“, за който бях успяла да направя онлайн резервация. Оказа се, че той е в сърцето на Франшхук (в превод – „френският кът“), точно на улицата с галерии, малки магазинчета и още множество други места за похапване. Идеята на Protégé е да бъде градски, по-небрежен, неформален ресторант. Кухнята му се гордее, че работи предимно с местни фермери и доставчици на продукти, а това осигурява менюто да е максимално прясно и сезонно.
Тук имахме късмет да ни настанят на бара, зад който кипеше цялостната подготовка на ястията. Предвкусвах удоволствието от това да наблюдавам как се прави всяко едно от блюдата в менюто, преди да се издаде от готвачите на сервитьорите и да достигне до съответния клиент. Дамата пред мен цяла вечер майсторски „сглобяваше“ бургери от бели хлебчета, като внимателно подреждаше предварително нарязани и организирани в контейнери парченца от продукти, накрая задължително поставяше тревичка, зелено листенце или цветенце. Интересно ми се стори също как тя правеше двата вида десерти, като редуваше отделните ястия (очевидно добър мениджмънт подход, с който главният готвач цели работата в кухнята да не е еднообразна и да не омръзне на изпълнителите).
Ето, порадвайте се на тези произведения на уж по-ежедневното кулинарно изкуство и се вдъхновете за следващата пролетна вечеря, която бихте организирали за най-добрите си приятели у дома. Да ви е вкусно и красиво. Наздраве!
Емилия Колева
Магдалена Гигова
София Павлова
Теодора Георгиева
