От редакторите26.09.2018

Какво ни е страх да си кажем за българската бизнес среда

Всички прилики с действителни лица и събития са реални. За съжаление.

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
+1 снимкиКакво ни е страх да си кажем за българската бизнес среда

Петък, пет часът. В офиса лежерно сме се събрали за 15-ина минути част от редакторите неформално и пием „петъчно вино“, когато една история разваля привкуса на предстоящия августовски уикенд. Бизнес среща на част от екипа два пъти не се състои: веднъж в сряда, когато домакините са объркали деня, и още веднъж само няколко часа по-рано същия петък, когато дамата, с която е насрочена повторната среща, така и не се появила. Пратила да я „представлява“ колега, която след това да й „разкаже“.

Всъщност идеята за този текст се роди няколко седмици по-рано, но без горната случка – която се превърна в капката, която прелива чашата – всички тези натрупани негодувания щяха да си останат между стените на редакцията. Какво стана няколко седмици по-рано, питате? Пуснахме обява за стажанти. Няколко позиции, насочени към млади хора с минимален или никакъв опит, ни срещнаха с няколко души, чиито автобиографии ги откроиха от останалите и които поканихме на интервю. В два от трите случая в рамките на няколко дни стажантите идваха в офиса, изпълняваха съответните задачи, опознавахме се... докато един ден

просто не се появиха повече.

Понеже сме любезни и възпитани хора, се обадихме да питаме дали не са болни, дали всичко е наред – е, опитахме се, но настойчиво не ни беше отговорено на повикванията. В единия случай се стигна до издирване по телефона, продължило 2 седмици, в името на един забравен ключ, а когато най-накрая господинът вдигна и му беше обяснено, че не е постъпил коректно, получихме трясване на телефона.

Като повечето трезво мислещи хора и ние първоначално потърсихме вината в себе си – обидили ли сме ги, твърде много ли сме ги натоварили? Бързо си дадохме сметка, че такива случки има, защото масово у хората липсват елементарни умения и култура да кажат „НЕ“. На това не ни учат в училище, където все още се възпитава

философията на послушанието. 

На мнозина може и да им се струва странно какво толкова сложно има в това да кажеш: „Нямам интерес към предложението ви“, „Условията, които ми предлагате, не ме удовлетворяват“, „Интересите ни не се пресичат“. Факт е обаче, че редовно попадаме в ситуации на едностранна комуникация, когато отсрещната страна смята, че липсата на отговор е равна на отказ.

Вижте още и: Живот по мярка - персонализираните услуги са новият бизнес

                       Няколко размисли за управлението на личните финанси

                       Композиторите и техните тайни, изненадващи музи

Давам пример: отнема не повече от минута и половина да изпратиш имейл, за да предупредиш, че няма да присъстваш на събитие, за което си потвърдил, за да предвидят организаторите точно количество храна, напитки, подаръци, места и т.н. Въпрос на уважение към останалите и към себе си е да цените своето и тяхното време и усилия. Иначе възникват такива взаимно унизителни ситуации. Защо, щом нямаш желание или интерес, губиш времето на останалите и поставяш себе си в ситуация, в която се излагаш? И връщайки се към примера със стажантите, още по-тъжното е, че това бяха, на теория, най-силните кандидати. Те бяха избрани заради опит, показано желание, мотивационно писмо и т.н. Чух хубаво предложение наскоро, пак от работодател, с когото обменяхме неприятен опит: да се направи обща база данни, в която да се описват сериозно некоректни служители. Нещо като bgrabotodatel.com, но в обратната посока. Ето, предоставям тази идея на вас съвсем безплатно, макар че любимият ни GDPR вероятно я прави неприложима.

Но ако приемем, че стажантите са още млади и животът в работната среда не ги е научил как да общуват коректно, да бъдат ефективни и какво значи професионализъм, какво е оправданието на 30-и-нещо или дори 40-и-нещо-годишните? Сещате се – онези, на които

отнема по седмица да върнат елементарен мейл.

„Много са заети“, чувам ви да предполагате в тяхна защита. Ние също. За мен оправданието „Много сме натоварени“ е неуважение към отсрещната страна априори: изхожда от предположението, че другите са по-малко заети. В крайна сметка всички сме тук, за да работим, и съзнателното или не „надцакване“ кой стои до по-късно е непродуктивно. Разбира се, има изключения: ако предстои конкретно събитие например, е ясно, че в седмицата преди това екипът е съсредоточен там.

Преди време ми беше попаднала чудесна статия, озаглавена „Вместо да казвате: „Много съм зает“, кажете: „Не ми е приоритет“ (Instead of saying “I don't have time”, say “It's not a priority”). Някои от вас със сигурност са я чели. Всъщност става въпрос точно за това. Но ако среща с партньор не е приоритет, тогава е редно да не губиш времето му и да го молиш да идва в офиса ти, а е препоръчително елегантно да отмениш или отклониш изцяло поканата за среща. Защото иначе липсата на професионализъм, да не кажа и първите 7 години, си проличават и петнят името на цялата компания, която представляваш. Разбира се, че не е приятно да ти кажат: „Вижте, благодарим, но

не сте ни приоритет“,

но реалността е, че има бизнес хранителна верига: всеки партньор, клиент или компания, с която работите, има отношение към вас, което ви поставя или в ролята на важния, или в ролята на онзи, който може да почака. Истината обаче е, че всички в този живот сме равни по един параметър – време. Никога не знаеш кога ще изтече твоето или на човека отсреща. Така че ще прощавате, ама и ние сме „много заети и нямаме време да дойдем до вашия офис“. Не е приятно, нали? Ако имате желание да работите с някого или да му помогнете, време ще се намери. Винаги. Но ако нямате, просто спрете обясненията дотам. Няма среден вариант.

Проблемът със служителите е и проблем с шефовете, разбира се. Масово служители се чувстват сякаш не могат да вземат нито едно решение, по-значимо от това да препращат лого или прессъобщение (дори няма да отваряме темата за ниското качество на повечето прессъобщения, които кацат на служебната ни поща, осеяни с грешки). Макар че са натоварени с отговорности и се водят с тежки длъжности в стил „мениджър комуникации“, много от въпросните хора не са склонни (или директно не им дават) да вземат решение в сферата, за която отговарят, защото „шефът сега го няма и той/тя взима всички решения“. Микроменажирането не помага на никого. То натрупва директора с безброй отговорности, за които вероятно няма капацитета да вникне в детайлите им и да вземе правилното решение, а и е лошо управление на фирмата – нали затова служителите взимат заплата, за да вършат работа? А в много случаи наблюдавам и друг феномен: не е въпрос на егото на директора, а на

страх от отговорност.

Шефът дори не знае, че докато е на море в Гърция, работата в офиса е замръзнала, защото наетият екип се чувства несигурен и иска да се допитва за щяло и нещяло.

И две думи за лятото. Публична тайна е, че от първата седмица на юли до около 8 септември никой не работи. Море, почивка, ваканция, отпуск, autoreply. Дори и когато са на работа, хората отговарят на мейлите по-бавно, ти предполагаш, че са в отпуск, пишеш им пак след десетина дена и тогава получаваш любимия автоматичен отговор, който издава, че всъщност допреди два дни получателят си е бил на бюрото. Просто се е криел. Исус би се гордял с българския бизнес – да, не сме нахранили с пет хляба и две риби 5000 души, но двете стандартни седмици отпуск се разтягат в два месеца и половина. После иди доказвай, че не сме били религиозен народ...

Много се чудих дали е редно да се появи на бял свят този текст, защото като всяка неприятна истина и той малко ни оставя с горчив вкус в устата. Не искам да е хейтърски и

знам, че ще има обидени.

Обзалагам се, че няма нито един от вас, който да не е бил и от двете страни на бизнес хранителната верига. И все пак се надявам, че ще е повод да се замислим върху начина, по който общуваме с партньорите си или дори с неизбежните досадници, с които ни среща бизнесът. За да са качествени работата и крайният продукт, първо и основно качествени трябва да бъдем ние. Дали това е така, ще си проличи от начина, по който отклоняваме именно онези в по-слаба позиция.

Не ви казвам нищо ново, знам, че горното е до болка познато и ни дразни всички. Защо тогава продължаваме да съучастваме в него?

Вгледайте се в изписването на думата business. Неслучайно всички се тупат в гърдите, че са заети.

Още от същия автор: Бар кодове - историята зад тайните барове






Свързано

Ода за жената
Животът10.10.2018
Ода за жената

Често думата феминизъм предизвиква крайни реакции. Обещавам ви, че този случай не е такъв, защото ще ви запозная с… Нея.  

Йоана Иванова Йоана Иванова
А Вие от кой тип сте?
Дизайн и култура03.10.2018
А Вие от кой тип сте?

Human Design: как да взимаме решенията правилно спрямо нас самите

Антония Стоилова Антония Стоилова
А design for life*
От броя05.10.2018
А design for life*

Обръщение от редактора на PREMIUM Lifestyle за The Design Issue - октомври / ноември 2018

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
Michelin Guide за напреднали
Гурме21.09.2018
Michelin Guide за напреднали

„Не се нуждаете от сребърна вилица, за да ядете добра храна.“ – Пол Прюдом, кулинар

Евелин Цанева Евелин Цанева
Градусът има значение
Гурме02.08.2018
Градусът има значение

Колко охладени трябва да са различните алкохолни напитки?

Босабол, октопуш и още странности за лятото
От броя01.08.2018
Босабол, октопуш и още странности за лятото

Горещите спортове са не само забавни и зареждат с енергия, но и са повод да подишаме чист въздух и да си набавим ценна доза витамин D.

Антония Стоилова Антония Стоилова
Един ден… по лютите хълмове
От броя26.07.2018
Един ден… по лютите хълмове

Когато сетивата ти са едновременно във възторг и агония.

Антония Стоилова Антония Стоилова
„Усещам, значи съм.“
От броя13.07.2018
„Усещам, значи съм.“

Има нещо безпардонно в човешкия порив. Той хедонистично търси сбъдването си - непокорен дух, който се радва на живота, без да го интересува кой гледа.

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
Подаръци от мен за мен
От редакторите28.06.2018
Подаръци от мен за мен

Да подаряваш е изкуство и висша форма на егоизъм.

Емилия Колева Емилия Колева