От редакторите26.09.2018

Какво ни е страх да си кажем за българската бизнес среда

Всички прилики с действителни лица и събития са реални. За съжаление.

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
+1 снимкиКакво ни е страх да си кажем за българската бизнес среда

Петък, пет часът. В офиса лежерно сме се събрали за 15-ина минути част от редакторите неформално и пием „петъчно вино“, когато една история разваля привкуса на предстоящия августовски уикенд. Бизнес среща на част от екипа два пъти не се състои: веднъж в сряда, когато домакините са объркали деня, и още веднъж само няколко часа по-рано същия петък, когато дамата, с която е насрочена повторната среща, така и не се появила. Пратила да я „представлява“ колега, която след това да й „разкаже“.

Всъщност идеята за този текст се роди няколко седмици по-рано, но без горната случка – която се превърна в капката, която прелива чашата – всички тези натрупани негодувания щяха да си останат между стените на редакцията. Какво стана няколко седмици по-рано, питате? Пуснахме обява за стажанти. Няколко позиции, насочени към млади хора с минимален или никакъв опит, ни срещнаха с няколко души, чиито автобиографии ги откроиха от останалите и които поканихме на интервю. В два от трите случая в рамките на няколко дни стажантите идваха в офиса, изпълняваха съответните задачи, опознавахме се... докато един ден

просто не се появиха повече.

Понеже сме любезни и възпитани хора, се обадихме да питаме дали не са болни, дали всичко е наред – е, опитахме се, но настойчиво не ни беше отговорено на повикванията. В единия случай се стигна до издирване по телефона, продължило 2 седмици, в името на един забравен ключ, а когато най-накрая господинът вдигна и му беше обяснено, че не е постъпил коректно, получихме трясване на телефона.

Като повечето трезво мислещи хора и ние първоначално потърсихме вината в себе си – обидили ли сме ги, твърде много ли сме ги натоварили? Бързо си дадохме сметка, че такива случки има, защото масово у хората липсват елементарни умения и култура да кажат „НЕ“. На това не ни учат в училище, където все още се възпитава

философията на послушанието. 

На мнозина може и да им се струва странно какво толкова сложно има в това да кажеш: „Нямам интерес към предложението ви“, „Условията, които ми предлагате, не ме удовлетворяват“, „Интересите ни не се пресичат“. Факт е обаче, че редовно попадаме в ситуации на едностранна комуникация, когато отсрещната страна смята, че липсата на отговор е равна на отказ.

Вижте още и: Живот по мярка - персонализираните услуги са новият бизнес

                       Няколко размисли за управлението на личните финанси

                       Композиторите и техните тайни, изненадващи музи

Давам пример: отнема не повече от минута и половина да изпратиш имейл, за да предупредиш, че няма да присъстваш на събитие, за което си потвърдил, за да предвидят организаторите точно количество храна, напитки, подаръци, места и т.н. Въпрос на уважение към останалите и към себе си е да цените своето и тяхното време и усилия. Иначе възникват такива взаимно унизителни ситуации. Защо, щом нямаш желание или интерес, губиш времето на останалите и поставяш себе си в ситуация, в която се излагаш? И връщайки се към примера със стажантите, още по-тъжното е, че това бяха, на теория, най-силните кандидати. Те бяха избрани заради опит, показано желание, мотивационно писмо и т.н. Чух хубаво предложение наскоро, пак от работодател, с когото обменяхме неприятен опит: да се направи обща база данни, в която да се описват сериозно некоректни служители. Нещо като bgrabotodatel.com, но в обратната посока. Ето, предоставям тази идея на вас съвсем безплатно, макар че любимият ни GDPR вероятно я прави неприложима.

Но ако приемем, че стажантите са още млади и животът в работната среда не ги е научил как да общуват коректно, да бъдат ефективни и какво значи професионализъм, какво е оправданието на 30-и-нещо или дори 40-и-нещо-годишните? Сещате се – онези, на които

отнема по седмица да върнат елементарен мейл.

„Много са заети“, чувам ви да предполагате в тяхна защита. Ние също. За мен оправданието „Много сме натоварени“ е неуважение към отсрещната страна априори: изхожда от предположението, че другите са по-малко заети. В крайна сметка всички сме тук, за да работим, и съзнателното или не „надцакване“ кой стои до по-късно е непродуктивно. Разбира се, има изключения: ако предстои конкретно събитие например, е ясно, че в седмицата преди това екипът е съсредоточен там.

Преди време ми беше попаднала чудесна статия, озаглавена „Вместо да казвате: „Много съм зает“, кажете: „Не ми е приоритет“ (Instead of saying “I don't have time”, say “It's not a priority”). Някои от вас със сигурност са я чели. Всъщност става въпрос точно за това. Но ако среща с партньор не е приоритет, тогава е редно да не губиш времето му и да го молиш да идва в офиса ти, а е препоръчително елегантно да отмениш или отклониш изцяло поканата за среща. Защото иначе липсата на професионализъм, да не кажа и първите 7 години, си проличават и петнят името на цялата компания, която представляваш. Разбира се, че не е приятно да ти кажат: „Вижте, благодарим, но

не сте ни приоритет“,

но реалността е, че има бизнес хранителна верига: всеки партньор, клиент или компания, с която работите, има отношение към вас, което ви поставя или в ролята на важния, или в ролята на онзи, който може да почака. Истината обаче е, че всички в този живот сме равни по един параметър – време. Никога не знаеш кога ще изтече твоето или на човека отсреща. Така че ще прощавате, ама и ние сме „много заети и нямаме време да дойдем до вашия офис“. Не е приятно, нали? Ако имате желание да работите с някого или да му помогнете, време ще се намери. Винаги. Но ако нямате, просто спрете обясненията дотам. Няма среден вариант.

Проблемът със служителите е и проблем с шефовете, разбира се. Масово служители се чувстват сякаш не могат да вземат нито едно решение, по-значимо от това да препращат лого или прессъобщение (дори няма да отваряме темата за ниското качество на повечето прессъобщения, които кацат на служебната ни поща, осеяни с грешки). Макар че са натоварени с отговорности и се водят с тежки длъжности в стил „мениджър комуникации“, много от въпросните хора не са склонни (или директно не им дават) да вземат решение в сферата, за която отговарят, защото „шефът сега го няма и той/тя взима всички решения“. Микроменажирането не помага на никого. То натрупва директора с безброй отговорности, за които вероятно няма капацитета да вникне в детайлите им и да вземе правилното решение, а и е лошо управление на фирмата – нали затова служителите взимат заплата, за да вършат работа? А в много случаи наблюдавам и друг феномен: не е въпрос на егото на директора, а на

страх от отговорност.

Шефът дори не знае, че докато е на море в Гърция, работата в офиса е замръзнала, защото наетият екип се чувства несигурен и иска да се допитва за щяло и нещяло.

И две думи за лятото. Публична тайна е, че от първата седмица на юли до около 8 септември никой не работи. Море, почивка, ваканция, отпуск, autoreply. Дори и когато са на работа, хората отговарят на мейлите по-бавно, ти предполагаш, че са в отпуск, пишеш им пак след десетина дена и тогава получаваш любимия автоматичен отговор, който издава, че всъщност допреди два дни получателят си е бил на бюрото. Просто се е криел. Исус би се гордял с българския бизнес – да, не сме нахранили с пет хляба и две риби 5000 души, но двете стандартни седмици отпуск се разтягат в два месеца и половина. После иди доказвай, че не сме били религиозен народ...

Много се чудих дали е редно да се появи на бял свят този текст, защото като всяка неприятна истина и той малко ни оставя с горчив вкус в устата. Не искам да е хейтърски и

знам, че ще има обидени.

Обзалагам се, че няма нито един от вас, който да не е бил и от двете страни на бизнес хранителната верига. И все пак се надявам, че ще е повод да се замислим върху начина, по който общуваме с партньорите си или дори с неизбежните досадници, с които ни среща бизнесът. За да са качествени работата и крайният продукт, първо и основно качествени трябва да бъдем ние. Дали това е така, ще си проличи от начина, по който отклоняваме именно онези в по-слаба позиция.

Не ви казвам нищо ново, знам, че горното е до болка познато и ни дразни всички. Защо тогава продължаваме да съучастваме в него?

Вгледайте се в изписването на думата business. Неслучайно всички се тупат в гърдите, че са заети.

Още от същия автор: Бар кодове - историята зад тайните барове






Свързано

Michelin Guide за напреднали
Гурме21.09.2018
Michelin Guide за напреднали

„Не се нуждаете от сребърна вилица, за да ядете добра храна.“ – Пол Прюдом, кулинар

Евелин Цанева Евелин Цанева
Градусът има значение
Гурме02.08.2018
Градусът има значение

Колко охладени трябва да са различните алкохолни напитки?

Емилия Колева Емилия Колева
Босабол, октопуш и още странности за лятото
От броя01.08.2018
Босабол, октопуш и още странности за лятото

Горещите спортове са не само забавни и зареждат с енергия, но и са повод да подишаме чист въздух и да си набавим ценна доза витамин D.

Антония Стоилова Антония Стоилова
Един ден… по лютите хълмове
От броя26.07.2018
Един ден… по лютите хълмове

Когато сетивата ти са едновременно във възторг и агония.

Антония Стоилова Антония Стоилова
„Усещам, значи съм.“
От броя13.07.2018
„Усещам, значи съм.“

Има нещо безпардонно в човешкия порив. Той хедонистично търси сбъдването си - непокорен дух, който се радва на живота, без да го интересува кой гледа.

Подаръци от мен за мен
От редакторите28.06.2018
Подаръци от мен за мен

Да подаряваш е изкуство и висша форма на егоизъм.

Емилия Колева Емилия Колева
Червени кецове, бира, пуканки и Андре Рийо
От редакторите25.06.2018
Червени кецове, бира, пуканки и Андре Рийо

Биляна Константинова Биляна Константинова
Забързаното ежедневие на креативната личност
От редакторите13.06.2018
Забързаното ежедневие на креативната личност

Клишетата, които не помагат да си по-добър професионалист

Евелин Цанева Евелин Цанева
Най-скъпоценният елемент на Земята?
От редакторите19.06.2018
Най-скъпоценният елемент на Земята?

Как водата се превърна от основен продукт във форма на лукс и какво можете да направите по въпроса

Александра Трайкова Александра Трайкова