Препоръчано02.11.2018

20 нюанса жълто

Изкуството не е пасивна декорация. Вече 2 десетилетия българската художничка Ода Жон го доказва на целия свят, а от 22-ри ноември за първи път българската публиката у нас ще види защо

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
+4 снимки20 нюанса жълто

Тя е успешен художник, родена е в София, на 17 се премества в Германия, а вече 10 години е в Париж. Само в родината ­ името ­ не е познато, докато по цял свят купуват нейни картини от 10 до 50 хил. евро. Тази есен носи дебюта ­ в България – в Националната галерия в столицата в края на ноември открива ретроспективна изложба с творби от последните две десетилетия.

Михаела Дановска я кръщават родителите ­, когато се ражда в края на 70-те, но 20 години по-късно именитият германски художник Йорг Имендорф (а също и неин професор в Kunstakademie Dusseldorf, съпруг до смъртта си през 2007 г. и баща на дъщеря ­ Ида) ­ дава друго име: Oda Jaune. Oda като съкровище на старогермански и Jaune като жълто на френски. Разговарям с г-жа Жълто Съкровище.

Ако не сте срещали Ода, а четете думите ­ по-долу, те може и да звучат тежко, драматично дори. Като прибавим и факта, че изкуството е животът за нея, а и като знам за съдбата, драмата е дори очаквана. Но всъщност тя е крехка, гласът ­ е почти детски, а в интонацията ­ откривам една напевност, лингвистично полюшване, което отдавам на различната мелодия на немския език, който ­ е като втори роден. Дори и в записа се чува усмивката ­, докато говори почти замечтано, но същевременно напълно посветена на разговора.

Сред соц стилистиката на софийския ­ апартамент времето е спряло. Когато сядаме на кухненската ­ маса да говорим, часът е около 18:15, срещу мен е Ода, а зад нея е прозорец с типична гледка от центъра: покриви на 5–6-етажни сгради. Навън е наполовина лятно, наполовина есенно и си мисля как след час сигурно вече ще се е смрачило напълно. Близо 2 часа по-късно навън е все толкова светло. Разбира се, че има рационално обяснение, обаче чувството е, че времето просто е забавило ход и лееееко е поседнало, хвърляйки по едно ухо на разказа­.

Снимка: Дарий Дановски

Ода, има ли разделение на живота „преди и след“? На Михаела и Ода?

Не. Макар че сега като се замисля, наистина са два живота. Имам чувството, че това име е толкова вътре в мен, толкова ми пасва, а сега се сещам, че преди това съм имала и друго. Само две малки думички, но сама си ги напълних със значение. Все пак името ми беше подарък, аз бях помолила за него и го напълних с всичко, което направих. Свързвам го с това, което исках сама да си извоювам.

Как избра Париж?

Исках да знам, че ако успея, съм успяла заради себе си, а ако се проваля, пак е заради себе си. Не исках да завися от чуждото име и знаех, че искам да напусна Дюселдорф. Пред мен стояха няколко възможни избора: Берлин, Лондон, Ню Йорк или Париж. Знаех, че ако е гарга, трябва да е рошава, и изцяло трябва да напусна Германия. По лични причини най-далечната опция отпадна. Лондон не го почувствах. Париж за две момичета, за мен и дъщеря ми Ида, ми се стори много хубаво, можеш да се разхождаш навсякъде.

Къде се вписва България в живота ти?

Причината да замина беше свързана с реалността у нас през 90-те, а и част от семейството ми вече живееше в Германия. На 12-годишна възраст вече говорех езика, сестра ми учеше в същата академия, където после отидох и аз. Не съм си тръгнала от България с

чувство за бягство, бих се върнала пак. Тази година например изкарах тук около 4 месеца. Когато се връщам, като че ли съм в корема на майка ми. Представям си го като кръговрат – че в края на живота си ще се върна пак тук за постоянно. Но преди това искам да обиколя целия свят: и Америка, и Азия са ми много интересни... Ако може, бих живяла поне до 200, и то на всички континенти.

Би ли живяла вечно?

О! Веднага. Двойно повече от вечно даже. Но има една опасност: ако знаеш, че животът е безкраен, ще го приемеш за даденост и може би дори ще си лош. Но знаеш ли какво не би ми харесало – ако започне да се повтаря и да става скучно.

Поне е сигурно, че картините ти не са скучни.

Провокативни, не за всеки вкус, странни – да, но не и скучни. Хем всичко се разбира, разпознават се отделните елементи в тях, но събрани заедно са загадка

Oda Jaune, Shine a light, 2014

Когато почваш нова картина, идеята ли ти е по-важна, или да ти харесва как изглежда?

Нито едното от двете. Макар че по-скоро идеята: допада ми онова, което не можеш да го хванеш. Не започвам картина с визия как трябва да изглежда. Не знам кое какво ще бъде, започвам с елемент, като съм напълно наясно, че той няма да изглежда така накрая. Затова и не мога да изпълнявам поръчки по дадена тема. Все едно отваряш врата и не знаеш какво има зад нея.

Само че ти създаваш онова, което се крие там.

Не, аз влизам. Не мога да отговоря на въпроса „какво е искал да каже авторът“, защото, когато рисувам, не е въпрос на мисъл, водещото е усещането. Какво съм усещала в дадения момент, докато съм създавала платното – и после това чувство никога не се повтаря, не мога да се върна обратно към него.

Откъде идват твоите картини тогава, кое ги ражда?

Състоянието на човека и неговата душа са ми вдъхновение. Постоянно искам да започвам нова картина: рисувам няколко месеца или понякога години – оставям една, започвам друга, после се връщам отново. Излизам от това възхищение и същевременно

ужас. За мен кожата е толкова красива, тя не е един цвят, не можеш да си купиш боичка, а в нея се наслояват всички други цветове. Ако пък само вдигнем този слой на човека, отдолу е всичко, от което сме направени и което ни напомня за смъртността ни. Аз съм в постоянно състояние на изумление от човека.

С бутоните напред към творчеството. Всъщност... как определяш изкуството?

През душата. Ако нито аз го усещам, нито създателят му не е вложил душа, значи не е изкуство. Трябва да има някаква вибрация. Да има докосване. Имам малко проблеми с концептуалното изкуство: не онова, което е дало начало на това движение, а модерното. Хората не си дават сметка, че е започнало като отрицание на статуквото и на нормите, но сега масово е по-скоро опит да се прояви хитрост. Тези тарикатлъци малко ме отвращават, особено когато са свързани с много пари. Но аз тях не ги броя за изкуство.

Едва ли си от хората, които мислят, че задачата на изкуството е да бъде красиво?

Не му е работа да е красиво, то не е пасивна декорация, не. Така никога не съм го възприемала. Аз съм отраснала с мисли за пирамидите и старите цивилизации, това са постижения на хора, отхвърлили човешкото. Най-трудно е да си надхвърлиш сянката.

Разкажи за изложбата в Двореца. Каква е емоцията около нея и защо чак сега?

Това е първата ми ретроспективна изложба изобщо и се случва в България, защото тук ми е мило, аз съм оттук. За мен тя означава много повече от много други – макар че те също са били важни. Защо сега ли? Желанието го имам отдавна, но винаги съм чувствала, че още не е дошло времето.

Oda Jaune, Untitled, 2008

Но ето че и това се случи – времето дойде и остава съвсем малко до 22 ноември. Как се оформя изложбата?

Има много големи формати и ще има зали на Националната галерия, чиито стени ще са изпълнени почти до край от едно платно. Ще има около 30 картини и 30 по-малки рисунки. Към тях, макар и отделна, ще има и една пътуваща скулптура.
Не е ли като среща със стара любов изложбата в София? Не си живяла тук 20 години, какви са очакванията ти от българската публика?

Може би има нещо такова. Не знам какви очаквания да имам, интересно ми е как ще ме приемат, аз изобщо не съм позната тук и ми е любопитна реакцията. Всяка страна си има културна особеност: във Франция например са много по-широкоскроени, няма табута в

сравнение в Германия. Ще видим какви са нагласите на България. Казвам го съвсем откровено: винаги се изненадвам, когато се продадат мои творби. Нито са част от някаква мода, знам, че са трудни, те имат присъствие и имат тежест, не стават за декорация. Затова и изложбата я правя заради сантименталната стойност за мен самата. Няма особено финансово измерение, защото повечето картини вече са продадени, само новите не са. Почна се една голяма акция да се събират картините, да питаме настоящите собственици дали са съгласни да ги дадат за малко. Всички се съгласиха освен един.

Наистина ли е имало такъв човек? Според мен творбата завинаги, поне символично, остава на автора, а купувачът е едва ли не само неин стопанин.

Не съм сигурна чия собственост е. Сега си мисля: не принадлежи изцяло на човека, който я купи. Негова е, да, може да прави с нея каквото иска, да я мести, да я препродава – само няма право да я развали, т.е. да ­ нарисува мустаци например.

Би ли си сложила своя картина вкъщи?

Всъщност имам една. Нарисувана е много отдавна, тя е съвсем малка, но ми отне една година. Толкова се е сраснала с мен, искали са да я купят, но никога не съм я давала. Ще я видите и на изложбата в София: едно дете, стара душа, което започна с много светла кожа, а с времето стана тъмна като въглен. Получи втора кожа, но не на цялото лице, а като маска във формата на сърце.

Как се е променил погледът ти към изкуството през тези 20 години, виждаш ли еволюцията между най-ранните си творби и сегашните?

Да, винаги мога да позная от кой период е картината – с точност не до конкретната година, може би, но диапазон от 2–3 години. Появяват се едни герои, после изчезват, после пак се явяват, променят се. Някои „участници“ имат край и знам отлично, че няма

никога повече да се появят. Има нишка, която ги съединява.

Случва ли се да те разпознават на улицата – тук, в Германия, във Франция?

Да, и то на най-неочакваните места. По-често познават работата ми и после не могат да повярват, че аз съм човекът зад картините. Струвам им се малка или гласът ми е по-детски и се изненадват. Понякога знаят по-добре от мен детайлите, говорят с години, с

имена. Онзи ден ми се случи един млад художник да ме спре тук в София, но понеже името ми не е лесно да се произнесе, беше леко комично: „Ода Жен! Това вие ли сте?“ Изненадах се, обърнах се и кимнах. „Ода Жон, да, аз съм“. Оказа се, че момчето беше студент в Художествената академия и познаваше мои работи. Много ме трогва ентусиазмът на младото поколение. Ако можеш да предадеш нещо нататък, това много ме радва.

Oda Jaune, La mariee, 2014

В разговора ни на безвремие получавам и два съвета, които не съм потърсила, и вероятно затова толкова ми харесват. Първият идва като отговор на въпроса ми дали е суетна. „Харесва ми всичко с втора повърхност. Това, че носим дрехи върху себе си, е един подарък към онзи, когото ще срещнем през деня си.“ Мислено още там, в кухнята ­,

се заклевам съвсем скоро да си купя следващата красива и качествена дреха, която видя. А вторият съвет всъщност беше част от мислите на Ода за препятствията. „Когато нещо не е както искам да бъде, ми помага да се сещам, че пирамидите все още са там и пясъкът е вечен.“

Само Малкият принц би го казал по-добре.

 

А скулптурата къде е?

„Прегръдката“ е монументална бронзова скулптура, създадена от Ода Жон през 2018 година, която тя развива в арт проект, пътуващ в страната.В продължение на няколко месеца произведението достига до различни, специално избрани места в България, пространства, които взаимодействат с творбата и ѝ придават цялостност, винаги под открито небе и напълно достъпни за зрителя, който може да я доближи, види, почувства и открие за себе си. В своята основа, структура и композиция скулптурата е авторското виждане на Ода Жон за пиетата – символ на безкрайната майчина обич. Но „Прегръдката“ излиза извън тази конотация на любовта, като се издига над всичко. Над различия, религии и идеологии, над материалното, над всичко временно и мимолетно...

Местоположението на „Прегръдката“ се променя, като актуалната ѝ локация може да се следи на официалния адрес на проекта www.thecaress.net.

Куратор на проекта е Христина Бобокова, а пътуването на „Прегръдката“ е с подкрепата на Process Space Foundation.

Снимка: Елена Ненкова






Свързано

Джаз, суинг и празници
Дизайн и култура28.09.2018
Джаз, суинг и празници

Акценти от Новогодишния музикален фестивал на НДК, който е посветен на 70 години от рождението на диригента Емил Чакъров

Теодора Георгиева Теодора Георгиева
Всички премиум оферти от Visa са тук
Пари17.09.2018
Всички премиум оферти от Visa са тук

Специална платформа събира ексклузивните предложения на едно място

Теодора Георгиева Теодора Георгиева
Търси се: Продавач на книги на Малдивите
Препоръчано10.09.2018
Търси се: Продавач на книги на Малдивите

Готови ли сте да обуете джапанки и да препоръчвате вълнуваща литература на знаменитостите?

Биляна Константинова Биляна Константинова
Високите градуси си отиват
От броя27.07.2018
Високите градуси си отиват

По препоръка на носителя на Рекорд на Гинес Пенчо Пенчев

Времето е ценно, свободното време – безценно
Гурме23.07.2018
Времето е ценно, свободното време – безценно

За да го прекарате добре, няма рецепта, но опитайте с хубава храна

Забраненото е позволено в духа на времето
Дизайн и култура28.06.2018
Забраненото е позволено в духа на времето

Руският фотограф Сергей Борисов с първа самостоятелна изложба у нас в "Квадрат 500"

Евелин Цанева Евелин Цанева
Жените могат да бъдат опасни
Дизайн и култура08.06.2018
Жените могат да бъдат опасни

Изцяло дамският римейк на „Бандата на Оушън” ще ви покаже защо

Евелин Цанева Евелин Цанева
Write Her Future: За 76 млн. млади жени по света
Красота14.03.2018
Write Her Future: За 76 млн. млади жени по света

Lancome стартира глобална програма за повишаване грамотността сред жените.

Биляна Константинова Биляна Константинова
Мениджмънт на репутацията
Пари07.02.2018
Мениджмънт на репутацията

...или къде се крие успехът на марката.

Антония Стоилова Антония Стоилова