Момчетата с лъвски сърца

ДСнимка: Деси Комарова

атата 28 септември 2025 г. ще остане завинаги в спортната история на България не само заради финала, който мъжкият национален отбор по волейбол изигра срещу Италия на световното първенство във Филипините. Тя ще има запазено място в съзнанието ни и като деня, в който хиляди хора излязоха по улиците на малки и големи градове из цялата страна с онази искрица, която сякаш може да бъде разпалена само от едно феноменално спортно постижение. Неслучайно поколението, което помни футболните успехи от онова незабравимо американско лято през 1994 г., нарече великолепното представяне на волейболистите „новия САЩ ’94“. А в основата на всичко това бяха една група безкрайно талантливи, но най-вече 
трудолюбиви момчета, водени от своя италиански маестро. Момчета, които играха без капка страх срещу най-големите в своя спорт и показаха, че те самите вече са точно такива – сред волейболните титани на планетата. 

Най-голямото постижение на този отбор на България обаче се простира далеч извън пределите на залата. Момчетата ни дадоха нагледен урок как във времето на фалшиви герои и кухи идоли едни възпитани момчета вложиха таланта си в името на общата цел – и я постигнаха със стоманена дисциплина, без оправдания и с непоколебим устрем. Техният най-голям успех всъщност не бяха сребърните медали от световното първенство, а чувството на благодарност за радостта, която подариха на 6,4 млн. българи.

Младостта не е порок

Фактът, че България достигна до финала на световното първенство по волейбол, е многократно по-удивителен предвид статистиката, според която нашият отбор бе най-младият на турнира. Със средна възраст от едва 22,7 г. родната селекция загатна, че не само настоящето, но и бъдещето може да и` принадлежи, тъй като този отбор едва сега започва своя професионален спортен поход. 

За сравнение – шампионът Италия, който спечели втора поредна титла от надпреварата на планетата, е със средна възраст от 26,6 г., а при друг от големите фаворити, Полша, тя достига 28 г. 

С други думи – България не само игра като равна с равна с най-големите волейболни сили в света, но го направи и с момчета, които излязоха на терена като същински ветерани, а не като суперталанти, на които тепърва предстои да разгръщат потенциала си. В нашия случай младостта не само не се оказа порок, но може би се превърна в онази магическа съставка, която ти дава безкрайна енергия и не слага таван на мечтите ти.

Несломим дух

Финалът, който България изигра срещу Италия, всъщност бе вторият случай, в който нашият отбор достига до директна битка за титлата. А с първия е свързан и най-болезненият момент в родната волейболна история. През 1970 г. България е домакин на световното първенство и, воден от легендарния Димитър Златанов, съставът ни се класира за финала. Там го очаква селекцията на Германската демократична република (ГДР). Двата тима си разменят по два гейма, за да се стигне до решителния пети тайбрек. В него България повежда първоначално с 10:1, а след това и с 13:5. И в този момент се случва необяснимото – токът в залата спира, а след подновяването на играта нашият отбор допуска шокиращ обрат и в крайна сметка губи от ГДР с 14:16, а с това и шанса да стъпи на световния връх.

Само преди броени седмици на първенството във Филипините българският отбор се оказа на обратния полюс. И въпреки факта, че е най-младият на шампионата, показа изключителен дух и несломима воля за победа – особено в четвъртфинала срещу САЩ. Тогава съставът ни изоставаше с 0:2 гейма, но нито за миг не трепна, а тъкмо обратното – колкото повече напредваше мачът, толкова по-големи криле сякаш порастваха на родните състезатели. За да се стигне до решителната пета част на срещата, когато българските момчета надделяха с 15:13 и прогониха духовете от миналото, които бяха надвиснали над българския волейбол през последните 55 години...

Волейболът е в кръвта им

Без съмнение, две от най-големите звезди изобщо на първенството във Филипините бяха братята Александър и Симеон Николови, синовете на легендарния ни волейболист от близкото минало Владимир Николов. Майка им Мая също е бивша състезателка, а впоследствие и наставник по волейбол. Любопитен факт е, че именно Мая Николова е де факто първият официален треньор по волейбол на Алекс и Мони – това се случва в школа във Франция, където двамата са записани да тренират, докато баща им играе за местния Тур. Оказва се обаче, че за треньора в академията волейболът е по-скоро хоби, на което той самият не се отдава със същата страст като членовете на фамилия Николови. Така в един момент мама Мая решава да поеме нещата в свои ръце и става първият истински волейболен ментор на своите синове. 

Освен братята Николови, пътят към залата изглежда предначертан и за още един национал – Аспарух Аспарухов, чийто баща със същото име, е бивш състезател. И макар и на доста крехка възраст, учениците вече достигнаха, а в някои отношения дори задминаха учителите си.

Италианският маестро
И ако за младата волейболна генерация на България чувството да достигнеш финал на световно първенство бе абсолютно неповторимо, то за един човек от щаба то не бе никак непознато. За 53-годишния италиански селекционер Джанлоренцо Бленджини това бе трети финал на голям форум след изиграните през 2015 и 2016 г. съответно на Световната купа и на Олимпиадата в Рио де Жанейро, когато е начело на родната си Италия. 

Всъщност Бленджини се убеждава в изключителния характер на своя отбор далеч преди похода на световното във Филипините. На един от подготвителните лагери наставникът води тима в Пазарджик и въпреки убийствената жега в местната зала не чува нито едно оплакване, мрънкане или оправдание от своите състезатели. Вместо това вижда едни момчета, които са решени да работят неуморно и да подчинят егото си в името на общата кауза. И не на последно място – момчета, които са готови на всичко, за да подкрепят съотборника си на игрището. Тогава Бленджини разбира, че този отбор го чака нещо голямо...

Бъдещето

За добро или (по-скоро) за лошо – залитането в крайности е изключително характерно за спортните фенове, при които разумът много често отстъпва място на емоциите. След феноменалното представяне на световното във Филипините е логично очакванията към този отбор на България да нараснат лавинообразно. Някои ще се размечтаят за европейска титла, защото на континенталния турнир ги няма традиционни сили като Бразилия и САЩ. Други ще очакват още по-добро представяне на следващото световно, което ще е само след две години в Полша. А по-добро представяне значи златото. Трети пък ще определят като цел номер едно олимпийската титла на Игрите в Лос Анджелис през 2028 г. Мечтите са безплатни, но понякога пречат да се насладиш на настоящето.

А реалността е следната – точно днес и точно сега България е втора волейболна сила в света. Но далеч по-важното е, че дори и да не спечели нищо повече, този отбор постигна най-големия си успех извън залата. Защото всички ние имахме нужда да си припомним кои са истинските герои днес и кои от тях заслужават да им се възхитим, да им се поклоним, да им благодарим. И може би да поискаме да бъдем като тях – всеки в онова, с което се е захванал.