Животът21.07.2019

За радостта пред белия лист

Или защо никога не бива да се плашим от ненаписаното слово. Кой знае, може да се окаже бъдещ бестселър.

Катерина Хапсали Катерина Хапсали
+6 снимкиЗа радостта пред белия лист

Залата се пълнеше с всяка изминала секунда. Жени, мъже, деца – на всякаква възраст, във всевъзможно облекло, но с нещо общо помежду си. Носеха букети, усмивки и… една книга. „Сливовиц“, моят втори роман. Беше нощта на премиерата. Аз – прилежно фризирана и гримирана, обсъждах последните детайли с

Руси Чанев и Койна Русева.

Двама изключителни актьори, пък Чанев – вече истинска легенда! Именно те се бяха съгласили с радост, дори с плам, да четат откъси от романа.

койна русева, Руси Чанев

койна русева

И как само щяха да четат! Така, все едно от това зависеше животът им. И до днес хората, присъствали на премиерата на „Сливовиц“, твърдят, че в самия въздух имало нещо особено – някакво съзаклятничество, споделена любов, дори магия. Сякаш се бяхме събрали да отпразнуваме не просто поредната премиера на „вървежен“ автор, а самия факт, че сме заедно и че от думите има смисъл. Бяха дошли хора от цяла България. Някои бяха пътували с влак предишната нощ и пак така щяха да се завърнат вкъщи след премиерата. Гледах ги, усещах как стискат ръката ми, и си казвах: Господи, тези люде са дошли тук не за чалга концерт, а за премиерата на книга! И в този момент дори нямаше значение, че тази книга е моя. По- важна беше самата тенденция, раздвижването в читателските среди у нас, което все повече ме радва и удивлява.

Макар и да знаех, че ще дойдат доста хора. Отдавна имаше засилен интерес към втория ми роман. Интерес, който на моменти ме плашеше и ми създаваше особен дискомфорт, близък до ужаса. Знаете онова поверие – за втория роман, втория албум, втория филм след силен авторски дебют… Накратко: че никога не можеш да се надскочиш, ако веднъж си вдигнал собствената си летва високо. Неслучайно много от най-известните световни автори пробиват планетарно с един роман и никога не се осмеляват да повторят този опит. И си остават в литературната история като т.нар. one-hit wonders. Тук няма да цитирам имена, за да не прозвучи така, все едно се сравнявам с някои от най-големите. Но феноменът е факт. Звучи парадоксално, но

страхът от писането

е присъщ именно на някои от най-сериозните автори. Само дето малцина си го признават. Нужна е наистина особена проникновеност и смелост, за да изречеш думите на Томас Ман: „Писател е някой, за когото писането е по-трудно, отколкото за другите хора“. Откровено и брилянтно, нали? А тази трудност пред белия лист аз съм я срещала не само в писателските среди, но и в журналистическите, както и във всички други, където по един или друг начин хората си вадят хляба с думички. В началото бе Словото, а с него шега не бива!

Неслучайно хората, усетили истинската му сила, понякога се вцепеняват от възхищение и респект. (Виж, графоманите хич не ги е еня! Но ние не сме от тях, нали.) Знам, че много пишещи хора, които четат този текст сега, ще въздъхнат: „Ето, някой и у нас си го призна най-накрая!“ Истината е, че никога не ме е било страх да отварям всевъзможни кутии на Пандора и да казвам нещата в прав текст. Смислено и безпощадно.

Затова и сега като човек, преминал блестящо изпита на втория роман (няколко месеца след излизането си „Сливовиц“ продължава да се купува като топъл хляб, а литературните турнета из страната са едва ли не като на рок звезда), аз искам просто да кажа на всички чувствителни, пишещи и понякога изплашени колеги: Няма страшно. Вие сте по-големи от страха. Когато

дебютният ми роман „Гръцко кафе“

излезе през 2015 г., той се оказа толкова мощен старт в писателското поприще, че едвам не отвя и автора си (моя милост) в своя неочакван ураган. Завишените очаквания винаги създават жестока преса върху мишената си, а в моя случай те бяха истерични. Ден след ден, час след час получавах съобщения от читатели: „А вторият роман кога?“. Това беше и основният въпрос в десетките, да не кажа стотиците, интервюта, които давах. Публиката често изяжда любимците си. Важното е да можеш да се отдръпнеш навреме и да се съхраниш. Или поне да запазиш онова, което е останало от теб след сблъсъка с хорския възторг. Ужасът ми от белия лист след „Гръцко кафе“ бе огромен. Мисля, че това беше и времето, в което съществуваше реалният риск да спра да пиша. И да сменя изцяло попрището.

Малцина оцеляват под тежестта на всеобщите очаквания и този процес е описван многократно. Човек все си мисли, че точно на него няма как да му се случи, но истината е, че никой не е подготвен за такъв вид внезапен обществен натиск. Най-важното в този момент е просто да не спираш да вървиш! С малки, дори бебешки крачки. Но всеки ден. Да не очакваш от себе си да сътвориш най-грабващата глава в историята точно тази вечер – понякога е достатъчно да си написал просто един смислен параграф. Но да не губиш връзката си с думите. Защото ако ги оставиш твърде дълго без надзор, те, думите, никога не са отново истински твои. Понякога походът към най-важните победи не се мери с километри, с преминати баири, реки и езера, нито с някакви епохални битки. Измерва се с милиметри. И с отказа да се обвиняваш, че не вървиш по-бързо. Нужно е, разбира се, и да се еманципираш от собствения си успех. Един вид, да го надмогнеш.

Когато проумях всичко това, някак магически разбрах и другото. Трябваше ми книга, която да убие ритуално „Гръцко кафе“, а не автора му. Тънък момент. А до най-важните изводи пряк път в живота няма.

Когато седнах да пиша за втори път „Сливовиц“ (първата версия бях унищожила), аз вече не пишех заради чуждите очаквания. Нито заради някакъв издателски натиск. Не дори заради тази изменчива кокетка, славата, или пък собствената ми суета. Не. Аз вече пишех от чиста любов към думите и от огромното ми желание да разкажа една много , много човешка история. Да я споделя с читателите почти като притча. И вече знаех, бях го проумяла с цената на огромно лутане и вътрешни катаклизми, че за да пишеш увлекателно, не е важно да държиш в ръкава си някаква необикновена история. А да пишеш

за обикновени неща по необикновен начин.

Не знам дали има някакъв универсален учебник за писателски успех, но за мен лично това е разковничето. И вече не изпитвам ужас пред белия лист. Изпитвам чиста радост. Знам (вече от личен опит) колко са верни думите на американската авторка Джоди Пико: „Винаги можеш да редактираш една зле написана страница. Но не можеш да редактираш една празна.“ А колкото до „Сливовиц“ – в момента, в който се бях еманципирала от вмененото задължение да съм на всяка цена успешна, тази книга успя да изненада искрено и мен. С продажби, с интереса към читателските срещи из цялата страна, със съобщенията, които непрестанно получавам. Не се оказах one-hit wonder. А приказката продължава да се пише.

 

Вижте още: 

Ние, безгрешните

Редакторска му работа






Свързано

Берлин – Европейската „Мека“ на веганството
Акценти14.08.2019
Берлин – Европейската „Мека“ на веганството

С безмесните си ресторанти, съществуващи десетилетия, магазини за обувки без естествена кожа и зелените си хотели, Берлин бавно, но сигурно, се превръща във веган столицата на Европа.

Марияна Гаврилова
Бижутата не са само за украса
Бижута10.08.2019
Бижутата не са само за украса

Още от зората на човечеството, украшенията носят дълбоко символно значение

Биляна Константинова Биляна Константинова
Най-добрите готвачи в света и техните емблематични ястия - част III
Гурме07.08.2019
Най-добрите готвачи в света и техните емблематични ястия - част III

Готвачите от Изтока имат уникални рецепти, дължащи се на традиционните местни подправки, продукти и обичаи.

Виктор Големинов Виктор Големинов
Япония, страна на контрастите
Акценти02.08.2019
Япония, страна на контрастите

Прецизност, чистота, дисциплина някак деликатно се преплитат с любезно отношение и усмихнати хора.

Юлиана Борисова
Звездите сигурно са полудели
Акценти03.08.2019
Звездите сигурно са полудели

Бинго, птици, сериали и фокуси – спортните знаменитости имат какви ли не налудничави хобита.

#SAYNOTOPLASTIC: 4 екологични джаджи, за които искате да знаете
Акценти30.07.2019
#SAYNOTOPLASTIC: 4 екологични джаджи, за които искате да знаете

Днес повече от всякога е важно да живеем със съзнанието, че ние сме тук за малко, но от нас зависи много.

Веселина Караманджукова
Сборен пункт: Барселона
Гурме28.07.2019
Сборен пункт: Барселона

За 48 часа в каталунската столица може да ви се случат толкова много неща.

Емилия Колева Емилия Колева
Офис сред природата
Животът25.07.2019
Офис сред природата

Като отместя поглед от екрана на лаптопа в момента, виждам наситено зелена поляна, величествен планинки връх и кристалните води на алпийско езеро.

Мартина Захариева
Бизнес психология, обобщена в шест метафорични шапки за лятото
Акценти14.07.2019
Бизнес психология, обобщена в шест метафорични шапки за лятото

Морски бриз, студени коктейли и топли вълни – лятната почивка обещава от всичко по много, стига да не „изгорим“ преди излагането на слънце

Кристин Кръстева Кристин Кръстева