Светът на спорта е пълен с уникални постижения и рекорди, променили завинаги хода на историята. В много случаи обаче върховите постижения съвсем не са били най-важното наследство, оставило своя незаличим отпечатък. Примерите за съдбоносни моменти, в които самото присъствие и участие се е оказвало много по-важно от блясъка на шампионския приз, са не един и два.
Днес ще си припомним впечатляващите истории на част от онези дами, проправили и отъпкали пътя на милиони жени след тях в една територия, която само допреди стотина години се е смятала за изцяло мъжко царство. За онези шампионки по упоритост, спечелили златен медал за куража си да се изправят срещу света. И да го променят завинаги.
От Париж с любов
Когато решава да основе Международния олимпийски комитет (МОК) през 1894 г. в Швейцария, барон Пиер дьо Кубертен има за цел да възстанови една антична традиция, която по негови собствени думи „е ода за мъжествеността, в която жените просто нямат място, защото тяхното присъствие би било непрактично, безинтересно, неестетично и некоректно“. Така по ирония на съдбата авторът на олимпийския принцип, че най-важно е участието, а не резултатът, затваря вратите за дамите в спорта. Твърдо убедени в позицията си, френският аристократ и съмишлениците му от МОК не допускат нежният пол да вземе участие в първата модерна олимпиада, която се провежда в Атина през 1896 г. Дебютното, изцяло мъжко издание обаче е посрещнато с вълна от негодувание от страна на дамите, много от които критикуват Пиер дьо Кубертен на все по-висок глас из светските среди в месеците след събитието. А съвсем скоро се стига до нова Френска революция, този път в спорта.
Втората модерна олимпиада трябва да се проведе през 1900 г. в Париж, Града на любовта и родно място на барона. Страхувайки се от нови негативни реакции, и то в собствения си град, президентът на МОК решава този път да отстъпи. В игрите във френската столица участие вземат 997 спортисти, 22 от които са жени. Това прави 2,2% от всички състезатели, но дори и така, присъствието им е знаково, защото отваря широко вратите на най-големия спортен форум на планетата за нежния пол. На игрите в Париж участват представителки на Франция, Белгия, Италия, Русия, Швейцария, Великобритания и др., а спортовете, до които са допуснати, са т.нар. „аристократични дисциплини“ като тенис, плаване и конна езда. Първата олимпийска шампионка е американката Хелън Барби, която се състезава от името на Швейцария и е част от плавателния екипаж, завоювал титлата. Британката Шарлът Купър пък става първата шампионка в индивидуална дисциплина – тя печели златото от тенис турнира.
Днес имената на Барби и Купър може да не говорят много на широката публика, но самото им присъствие на игрите в Париж през 1900 г. е много по-ценно и важно от факта, че се изкачват на най-високото стъпало на подиума. По ирония на съдбата след малко повече от година, през лятото на 2024-а, френската столица отново ще е домакин на лятната олимпиада – 124 години след форума, който оставя незаличима диря в световната спортна история. Догодина в Париж почти половината от състезателите ще са жени – факт, който показва нагледно огромния прогрес в сравнение с онези 2,2%, взели участие във втората модерна олимпиада. И именно в това се състои истинската победа на пионери като Хелън Барби и Шарлът Купър...
Хвани ме, ако можеш
Вече споменатото възраждане на олимпийските игри в края на XIX в. играе ключова роля и в следващата ни история. Година след дебютното издание на форума в Атина през 1896-а, вдъхновени от успеха на 42-километровата маратонска дисциплина в гръцката столица, група ентусиасти решават да създадат Бостънския маратон. Първото му издание е през 1897-а, а миналата година събитието отпразнува своята 125-годишнина. За над вековното си съществуване Бостънският маратон се превръща в най-престижното събитие в календара.
До края на 60-те години обаче в него участват само мъже. С малки, неофициални изключения – като Роберта Гиб например, която през 1966 г. се облича в тренировъчните дрехи на брат си и нахлупва качулката си, така че да не бъде разпозната от останалите участници. Няколко седмици по-рано Гиб е получила писмен отказ от организаторите на маратона, които казват в писмото си до нея, че „жените са физически неспособни да избягат маратонската дистанция“. По това време на дамите в САЩ не е позволено да бягат над 2,4 км...
Твърдо решена да докаже на сънародниците си, че грешат, дегизираната Гиб успява да пробяга цялата 42-километрова дистанция. Времето и` от 3 часа, 21 мин и 40 сек обаче не е признато, тъй като, формално погледнато, тя не е допусната официално да се състезава.
Въпреки това историята и` вдъхновява една 20-годишна студентка по журналистика на име Катрин Суицър. Преди да подаде заявка за участие в Бостънския маратон през 1967-а, Суицър проучва буква по буква официалния наръчник на събитието. А там никъде не пише, че жени не може да се състезават. Открила пробив в системата, Катрин успява да се пребори с организаторите и на 19 април 1967 г. се превръща в първата жена в историята, която се включва в Бостънския маратон официално. Стартовият и` номер е 261. Едва пробягала 6 километра от дистанцията, Суицър почти е принудена да се откаже, след като директорът на маратона Джок Семпъл нахлува на трасето и се опитва да и` отнеме стартовия номер. „Дай ми го и се разкарай от състезанието ми!“, крещи обезумелият Семпъл пред слисаните погледи на участници и зрители.
Суицър обаче е непреклонна. Тя завършва състезанието под бурните аплодисменти на публиката и от този момент нататък се превръща в символ на борбата за равноправие в американската лека атлетика. Голямата и` цел е постигната през 1972 г., когато организаторите на Бостънския маратон официално позволяват участието на жени. Години по-късно Катрин Суицър основава фондацията си 261 Fearless, която се бори за правата на жените по света чрез силата на спорта.
Перфектни 10
На 18 юли 1976 г. целият спортен свят е отправил поглед към Монреал и гледа в захлас божествения талант на едно 14-годишно румънско момиче. Неговото име е Надя Команечи. Още преди олимпийските игри в Канада гимнастичката е наричана Феята от Карпатите, след форума тя вече е Богинята от Монреал. Защото в онзи юлски ден Надя наистина се докосва до спортния Олимп, превръщайки се в първата състезателка, получила перфектна оценка 10 за изпълнението си. Светът е в краката и`, а над нея са само боговете...
В родната си Румъния Команечи е обявена за национално богатство. И трябва да бъде пазена като такова от режима на диктатора Николае Чаушеску и най-зловещите му слуги – агентите от местната тайна полиция „Секуритате“. Те следват Надя на всяка крачка. Момичето, което е спечелило всичко, всъщност няма най-важното – свободата. И се налага да чака 13 дълги години, преди да я получи. А свободата и` съвсем не идва даром.
През зимата на 1989 г., малко преди революцията в Румъния да избухне с пълна сила и да отнеме живота на Чаушеску и съпругата му Елена, Надя Команечи бяга от родината си в една мразовита нощ, промушвайки се под бодливата тел и лазейки в калта на границата с Унгария, докато в далечината се чуват куршумите на граничната полиция. Трябват и` 5 дни, за да достигне Обетованата земя – Съединените американски щати, където Надя ще започне живота си отново.
Новината за бягството на Команечи има същия оглушителен отзвук, какъвто получават и нейните Перфектни 10 в Монреал 13 години по-рано. Златното момиче на Румъния, боготворено от над 20 млн. свои сънародници, печели най-голямата победа в живота си – своята свобода.
Елена Николова
