Един процент индивидуалност

В броя, в който обръщаме специално внимание на личността, няма как да пропуснем един от най-вълнуващите моменти от нейното създаване. Твърдо вярвам, че характерът си проличава още с изплакването при първата глътка въздух – моментът, в който всички земни и неземни сили се съсредоточават, за да поставят началото на житейското приключение.

Само преди няколко месеца в нашия малък свят пристигна още едно „мое“ дете. Казвам мое, защото такива са децата на най-важните хора около мен. И покрай него започнах да си припомням какво се случи, когато аз самата станах мама преди 4 години. Оказа се, че доста неща съм позабравила, но пък се опитах да си направя една кратка статистика за този период:

Мда, всичко започна с едни 47 сантиметра и близо 3 килограма, които се сгушиха върху деколтето ми в топъл юлски предобед. Имаха коса, мигли и много косми – по бузите, по челото, по ушите, по гърба…

 

Преди да се появят въпросните почти 3 килограма, ме измъчваше един кардинален въпрос. Ами ако не харесам бебето си? Няма какво да си кривя душата – 99% от току-що родените бебета не са особено симпатични. И ако моето се окаже извън този прелестен 1% (който дори не бях сигурна, че съществува), какво ще правя? Нали всички говорят колко велик е онзи момент, в който за първи път виждаш рожбата си. А в моя уж велик момент аз ще си мисля: „О, Боже, какво е ТОВА?“ Голяма паника. 

 

И до днес, когато килограмите и сантиметрите са доста повече, а космите отдавна ги няма, не съм съвсем сигурна как стана така, че за секунди се влюбих в онова смачкано „нещо“. Когато си спомням за това, имам чувството, че в онзи момент цялата вселенска енергия и най-вече хормоните карат очите на майката да гледат и виждат по особен начин. Случва се някаква магия и моите почти 3 килограма изглеждаха като най-приказното създание на света. Имаха красиви изписани червени устни, идеално носле, малки ръчички с „маникюр“ и… споменах ли миглите? После наред с космите се появиха и пъпки, разни люспи, жълтеница и други не съвсем лицеприятни неща. Но за всичко това за мен имаше само една дума: съвършенство.

Имам снимки в телефона си от първите часове на моя син. Обичам да ги разглеждам от време на време и сега, 4 години по-късно, виждам едно доста смешничко новородено бебе, не много по-различно от останалите новородени. То днес е палав малък мъж с дълги мигли, който все още обича да допира личицето си там, където се случи нашето „официално“ запознанство – на кожата на деколтето ми, което нарича „топличкото“. Тогава обаче можех да го гледам с часове, а очите ми да плуват в сълзи от необяснима всепоглъщаща любов и мисълта, че той е най-красивото човешко бебе в историята на света. Да, беше от онзи 1%. За мен. Всъщност съм сигурна, че колкото и клиширано да звучи, за 100% от майките собственото им бебе е от същия 1%. И точно това прави момента наистина велик. 

 

Посвещавам този текст на (по азбучен ред): Ангел, Ахилеас, Виктор, Гергана, Дара, Деян, Димитър, Елис, Ива, Иво, Калина, Клара, Кристиян, Леа, Петър, Тео, Цветина. Те всички са от онзи 1%. Пожелавам им още много сантиметри, достатъчно килограми, безброй усмивки и никога да не спират да задават въпроси. А от името на техните чудесни майки благодаря на бащите им за това, че са намерили точно тях и са създали заедно този прекрасен 1%. 

1%, който за нас е 100% от нашия свят.