Животът24.07.2018

Една нощ... в спешното отделение*

Най-ценното, което притежаваме, е всъщност и единственото – живота си

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
+3 снимкиЕдна нощ... в спешното отделение*
Статията е част от поредицата Backstage от летния брой на PREMIUM Lifestyle, The Spirit Issue. За да улови духа на заобикалящия ни живот, екипът ни прекара по един ден зад кулисите на различни любопитни места, понякога в ролята на наблюдател, а понякога дори и в центъра на действието.

Вижте и:

Един ден... зад кулисите

Един ден... в цирка

Една нощ... зад бара

Един ден... на спортния консиерж

 

В 3 ч през нощта спиш и се отваря вратата – тялото усеща дори смяната на налягането, и те будят с думите: „Викайте реаниматор!“. Изтръпваш целият. Това е тежък случай, защото реаниматорите са някои от най-добрите лекари, могат да те върнат от Оня свят няколко пъти. Събуждаш се на секундата, обаждаш се. Пациентката беше шокова, интубирахме я,  обдишвахме я, наложи се да изкараме и дефибрилатор, а през това време правим сърдечен масаж. Но не успяхме да възстановим нито дишане, нито сърдечен ритъм. Всичко приключи за половин час.“

Историята е от съвсем скоро и така преминава третото нощно дежурство на събеседника ми като медицинска сестра. За краткия стаж това е втори загубен пациент – всъщност  изненадващо висока и крайно нетипична статистика за спешното в тази болница, където други сестри споделят, че за 5 години по време на нощна са имали общо петима починали. Как изглежда човек

на границата между живота и смъртта?

Въпросът в този контекст не се усеща жълт, когато го задавам, макар и да осъзнавам, че може да прозвучи така, докато го четете. Уверявам ви, не беше.

„Страх. Наистина се вижда много ясно. Четем го в учебниците и за студентите по медицина това е изтъркана фраза, защото пишат, че пациентът често е студен, че има ледена пот и че е уплашен. Казваш си: „Какво пък толкова е изплашен?“. Докато не го видиш, не го разбираш. Чисто визуално това са много разширени зеници, които не реагират на светлина. И уплах. Човекът усеща, че нещо много сериозно се случва с него. И не знае дали ще може да прескочи.“

Не всичко е толкова драматично, макар че човешкият живот, казва ми, наистина е много крехък понякога. „Но пък организмът има уникални механизми, които тялото си е изградило и до които прибягва, за да се самосъхрани. Прекрасното в нашата работа е да виждаш абсолютно всеки един от тях.“ Доколкото проумявам, нощните смени носят лек биполярен характер: или много динамично, или много спокойно. Около полунощ спират да идват пациенти, които сами са се усъмнили, че нещо не е наред, намалява работата и екипът ляга да спи, ако има такава възможност. При нужда ги будят, когато дойде линейка, понякога по 4–5 пъти, а понякога самите медици се събуждат към 6:30.

„Усещането, когато започваш да работиш в болница, е много странно. Поне за мен беше така. Осъзнаваш с цялото си тяло и го проумяваш по нов начин, че от теб зависят нещата. Дали ще се погрижиш за пациента, дали ще успееш да се справиш. Може да се изсипят десет линейки. И всеки е спешен.“

„Днес беше такъв ден – разказва ми за току-що привършилата дневна смяна. – В рамките на 5–10 минути дойдоха три линейки, като едната беше с пациент, който в момента получаваше инсулт, а втората – с инфаркт. А отвън в коридора чакат други пациенти, но с нетолкова спешни показатели. Лекарката беше като разпределител: „Ти прави ЕКГ,  ти слагай абокат, ти вземи кръв, ти прави еди-какво си“. Получи се като танц – с другата медицинска сестра неусетно си приехме различните задължения, без дори да се разбираме на глас, всеки се пресягаше в своя си посока и нито за секунда не си пречехме. Влизаш в ритъм, имаш две крачки от станцията до шкафа, и две крачки към лекаря.“ Представям си

валс със спринцовки,

докато говори. Елегантно, без видимо усилие и изключително ефективно. Вероятно това са последните думи, ползвани някога в контекста на българското здравеопазване. „От адреналина изтръпваш целият, съсредоточаваш се и знаеш, че трябва да действаш хем бързо, хем внимателно, да не бъркаш. Да наблюдаваш и останалите в стаята, за да предугадиш евентуално следващата стъпка.“

В някои аспекти пък работата е като всички останали и започва с това да си подредиш работното място. В техния случай това включва проверка дали всички абокати, спринцовки и т.н. са заредени на „станцията“, както я наричат. „Ако не, отваряш шкафа и се подготвяш.

Това ти трябва, за да можеш да реагираш бързо, когато дойде спешен пациент.“ Тук е важно да обясним разликата между спешен и неотложен: ако състоянието е животозастрашаващо или има опасност в идните минути или 2–3 часа рязко да се влоши качеството на живот на човека, се причислява към първата категория; неотложно е всичко останало. Това обяснява и защо счупена ръка например не е спешно състояние и отстъпва пред пациент с инфаркт.

„Днес имахме много динамични случаи: майка на няколкоседмично бебе, за която имахме съмнения за прееклампсия – това е спешно състояние,  свързвано с бременни, и много рядко се проявява при вече родили жени; имахме пациент, който нахлу в кабинета с думите: „Получавам анафилактичен шок“, но се оказа, че редовно приема наркотици и с годините е забелязал, че задухът, който получава, е същият симптом и у онези с тежка алергична реакция... т.е. лъже, за да му обърнат внимание и да си няма проблеми.“ Всъщност, прекъсвам аз, в болницата сте там, за да помагате на пациента, не да го съдите. „Да,

ние не сме там да ги съдим.

Какво хората правят с тялото си, дори и ако са нарушили закона – защото наркотиците все пак са нелегални – това не е наша работа. Единствено ако имаме подозрение, че има друг пострадал, че става въпрос за вина, тогава се намесва полицията.“ Научавам, че в „Пирогов“ има четирима униформени отпред и те обикалят по стаите, за да търсят такива случаи. В кардиологичната болница мнозинството от пациентите са с друга насоченост обаче.

Интересна е невидимата йерархия. На първия етаж, където е входът за линейките, е спешното. Ако пациент е за хоспитализация, той отива в интензивното или в клиниката. Затова се води, че лекарите в интензивното не обичат спешното, а тези в клиниката пък се дразнят на интензивното – защото всеки предишен етап докарва повече работа на съответния екип. „Какво, оказва се, че никой не обича да работи?“, питам хем саркастично, хем предвкусвам отговора. „Е, не че не обича, но си е още допълнителен стрес. Аз съм още новак и сигурно ме мислят за идеалист, но нали затова сме там? Защото искаме да лекуваме хора, защото медицината ни е интересна. За съжаление, забелязвам сред възрастните колеги, че губят връзката с пациента. Но не са били такива винаги, системата ги прави безразлични. А виждам и ужасно арогантни пациенти, които отправят заплахи. Трябва да има повече взаимно търпение и уважение.“

Смее се на въпроса ми, който и преди съм задавала на медици: доколко професията е наука и доколко – изкуство. „Срещам различни подходи. Иска се и от двете по много. И все пак, за да бъде изкуство медицината, трябва да минат ужасно много години. Трябва лекарят да има здравата основа, която идва с десетилетия практика, за да открива личен подход към пациента и да го превърне в изкуство.“

 

*Поради естеството на животоспасяващата професия нямаше възможност член на нашия екип да работи в болница за един ден. Затова ни помага медицинска сестра в голяма кардиологична болница в София.






Свързано

Егоистина
Животът22.12.2018
Егоистина

Помните ли предаването „Ловци на митове“? Ето го в писмен вид вместо по телевизията, а митовете днес са свързани с най-ценното ни: личния живот

Нинко Кирилов
В точното време на точното място
Животът02.01.2019
В точното време на точното място

7 уникални случая, чиято годишнина отбелязваме през декември и януари

Андреа Пунчева Андреа Пунчева
Спортни чудеса по Коледа
Животът26.12.2018
Спортни чудеса по Коледа

От мача край окопите до запотените мултимилионери

Цветан Баяслиев Цветан Баяслиев
Hygge по неволя – борба с есенните вируси
Животът07.11.2018
Hygge по неволя – борба с есенните вируси

PREMIUM и добре да живее, в един момент го повалят болести. Вече изстрадани от опит, ето 5 идеи как да не стигате дотук.

Йоана Иванова Йоана Иванова
Насилието, за което всички сме виновни
Животът01.11.2018
Насилието, за което всички сме виновни

За пореден път тази година отворихме темата за домашното насилие. Но всъщност темата не е за насилието като цяло, защото то твърде лесно се замества с думата мъж.

Манипулация на молекулярно ниво
Животът11.10.2018
Манипулация на молекулярно ниво

Опитват да ни наложат усещането, че сме неспособни да живеем, без някой да ни води непрекъснато за ръка

Биляна Константинова Биляна Константинова
Ама как така не?!
Акценти10.10.2018
Ама как така не?!

Защо е важно да казваме „да“ на възможностите и „не“ на компромисите със себе си

Йоана Иванова Йоана Иванова
Ода за жената
Животът10.10.2018
Ода за жената

Често думата феминизъм предизвиква крайни реакции. Обещавам ви, че този случай не е такъв, защото ще ви запозная с… Нея.  

Йоана Иванова Йоана Иванова
Любов, насочена навътре
Дизайн и култура21.09.2018
Любов, насочена навътре