Смисълът е в движението

Какво е преживяването El Camino? Отговорът ми е: „Зависи“. За едни това е предизвикателство отвъд границите ти, начин да излезеш от тях и да постигнеш нещо, с което да се гордееш. За други – то е интимно пътешествие навътре, за да опознаеш себе си по-добре и да постигнеш своя катарзис.

Колкото различни хора има на планетата Земя, толкова и различни усещания ще имаме от на теория едно и също нещо – El Camino. Дори и да опитам да повторя всяка една стъпка, няма как да получа повече от същото. Както пише Хераклит: „Никой не може да стъпи в същата река два пъти, защото никога не е една и съща река и никога не е същият човек“. И това може би е най- ценното в преживяване като El Camino – преходността, промяната, желанието да запазиш всичко, което няма да се повтори, стремежът да бъдеш 100% във всеки един момент.

El Camino de Santiago от испански означава Пътят на Сантяго и е мрежа от поклоннически пътища към олтара на апостол Яков Зеведеев в катедралата „Свети Яков“ в Сантяго де Компостела, Галисия, Испания. Мнозина следват пътищата като форма на духовна пътека или в търсене на духовно израстване. Общата дължина на пътищата в мрежата е около 1500 километра. Интересното е, че съществуват много маршрути, най-известният и дълъг (около 800 км) започва от Франция, през Пиренеите, минава през цяла Северна Испания до Сантяго. Ние направихме т.нар. Camino Portuguese – португалския път, със старт от Порто и за 13 дни бяхме в Сантяго, като изминахме 260 км пеш.

Избрахме този маршрут, защото имахме толкова време на разположение, а и искахме да бъдем близо до океана – реално стартирахме по крайбрежието, но след 2 дни ходене по цял ден решихме, че гледката ще ни омръзне, и влязохме навътре в страната.

Хората решават да правят El Camino поради различни причини – някои са в депресия и искат да избягат от реалността, други, вече пенсионери, посвещават свободното си време, правейки нещо запомнящо се. За мен El Camino беше една от онези мечти, които имаш в списъка, но с едно наум някъде скрито в съзнанието, знаеш, че ще си останат просто там – пожелание на лист хартия. Фактът, че поех по пътя, е чисто и просто стечение на обстоятелствата, нареждане на звездите. Мотивацията и тези обстоятелства имат значение, защото те до голяма степен ще определят и намеренията,
които си поставяш, поемайки това предизвикателство. Макар и никога да не можеш да си подготвен за това, което предстои, за непознатото, все пак като хора имаме очаквания и ако сме достатъчно тренирани, успяваме да направим най-доброто с тях.

достатъчно тренирани, успяваме да направим най-доброто с тях.
Моето намерение беше да нямам очаквания – каквото дойде. Да пътешествам и да посещавам нови места в рамките на 20 дни (направихме кратко пътешествие с кола след Сантяго). Обичам да приключенствам и да експериментирам с новото. Затова се опитах да се оставя на течението, с голяма доза доверие, че всичко ще е наред. Целта беше да вземам решения с давност, не по-далеч от 24 часа напред. А и обратното е трудно, когато говорим за
El Camino – то не попада в този тип пътешествия, където ще имаш спокойствието на сигурността. Красотата на El Camino се крие в неизвестността, в пускането и губенето на контрола и осъзнаване колко уязвими сме като хора.

Споделям ви моите 3 големи теми по време на моето El Camino:

Самотата

От първия ни ден, тръгвайки от хостела в Порто, срещнахме британец с име Пол, с когото почти не се разделихме през целия ни път. Пол е готвач, пътува по света и преподава английски, когато може, веган и с хипи мислене. Някъде около 3-ти-4-ти ден вече бяхме голяма група от около 7 души – 2/3 германци и един младеж американец. Компанията се движеше заедно, преспивахме на общи места и се сприятелихме. Аз и моята приятелка взехме най- доброто от два свята – усамотение и социализация. Беше лесно – бяхме на един и същи път и горе-долу се движехме с едно и също темпо. Направихме го така, защото търсехме баланс. По време на подобно пътуване изпитваш много на брой и силни емоции, получаваш различни впечатления за твърде кратко време и нямаш време да абсорбираш всичко, което ти се случва. И това си само ти – един човек. Представете си да споделите това време с още 7 души. Натоварващо е. С групата празнувахме в барове, играхме игри, гледахме мач на „Реал Мадрид“ от Шампионската лига в Испания, но и имахме своето време сами. По пътя срещнахме още хора – във всякаква възраст и история и всички бяхме за онзи момент приятели. Това е едно от вълшебствата на El Camino – дори и да си сам, реално трудно можеш да бъдеш самотен. Всички хора по пътя подават ръка, посрещат с отворено сърце и врата.

Провинцията

Красотата в това да пътуваш пеша, с целия багаж на гърба си, е, че на практика можеш да отидеш, където си поискаш, и да изследваш начина, по който местните хора живеят. Далече от туристическите места и големите градове. Една от най-добре скритите тайни на El Camino беше португалската провинция. Рядко си пожелавам да живея на местата, които посещавам, но Португалия се загнезди дълбоко в сърцето. След като напуснахме крайбрежния път, който беше красив, но и някак стерилен, потънахме в зеленото и другите цветове на португалските селца. Не видях неподдържан двор, цветята ухаеха от всички посоки, къщите бяха от красива по- красива – всичко беше малко, кокетно, уютно. Навсякъде беше чисто. Лимоните натежаваха на дръвчетата (макар и да не бяха ядливи) и всяваха безгрижието и бавната скорост на средиземноморската атмосфера. Пролетта беше дошла, а заедно с нея и дъждът, който освежаваше природата. Калите като че ли си проправяха нежно път сред бетона и съжителстваха в естествен баланс. Виадукти, мостове и идилията на провинцията. От всичко по много. И за да са съвсем будни всичките ни сетива, няма как да пропусна и мириса от органична тор, която също съпътстваше голяма част от времето ни тук. Миризмата причиняваше парене в очите и моментите, в които осъзнаваш, че няма как да я избегнеш, мога само да сравня с усещането за абсолютна безпомощност. В един момент просто свикваш.

Храната

Шегуваме се, че може да сме единствените хора, които се връщат с повече килца отгоре след El Camino. Да, храната беше около 70% от цялостното ни преживяване. Вървяхме, за да достигнем до място с вкусно кафе, хапване и десерт. А те бяха нaчесто. Открих, че имам слабост към Pastel de nata. Хубавото на Португалия (а и Испания) е, че трябва да си голям карък, за да седнеш в заведение и да не останеш доволен от храната. Дори и да си в най-невзрачното кафененце, храната ще бъде вкусна. Някои от пътуващите пазаруваха от супермаркета, но за нас El Caminо беше екскурзия и не пестяхме от заведения и вино. Опитахме всичко, за което имахме сили.

Когато говорим за храна, няма как да пропуснем гастрономията на баската страна, която се радва на завиден престиж в цял свят. След Сантяго се отправихме на гурме пътешествие на север в Овиедо, Билбао, Сан Себастиaн. Северна Испания е рай за ценителите на вкусната храна и на консумирането и` като нещо повече от засищане и функционална човешка зависимост – то е пиршество на сетивата.

Тук се запознах с pintxos/пинчос (идва от клечка на испански и не е същото като тапас, да уточня, защото е обидно в този район) – храна в малки порции, най-често набодени на шишче, подходящи за хапване на крак. Всичко морско е на почит, особено рибата треска, едно от типичните им пинчоси е чангуро/txangurro – пълнен рак. Сан Себастиан е известен с най-много ресторантски звезди Michelin на глава на населението в света.

Географският район е дар за натурални продукти и благоприятства развитието на богата вековна кулинарна култура култура – естествена, стилна, гениална в простотата си.

“When you walk, you talk.”

Вашето El Camino ще е различно от моето. Нещото, което ще ни обедини, ще бъде движението – стъпките напред и във всички посоки, пътят, върху който стъпваме. След El Camino сме повече хора, по-свързани със себе си и другите около нас. Ако това е за вас, мога само да ви пожелая: Bon Camino (от порт. „На добър път“).