Акценти02.07.2018

Редакторска му работа

Събрали се на една маса "Жената днес", "Твоят бизнес", GoGuide и PREMIUM Lifestyle...За какво си говорят журналистите у нас, докато пият коктейли?

Андреа Пунчева
+7 снимкиРедакторска му работа

Ах, да му се не види! Никога досега не ми се беше случвало, но ако ще става, естествено че сега е моментът. Мърфи е пропуснал това в законите си за всемирната гадост: точно когато се  съберем на една маса журналисти, дългогодишно калявани в ползването на диктофон – точно тогава 35-минутен запис за първи и последен път да прояви самоинициатива за сепуко. Затова, простете, част от разговора ще е по памет – но нали затова са коктейлите – за да оправят всякакви несгоди.

Идеята за Клуб на редакторите се зароди бавно, но ясно: да видим за какво си говорят журналистите, оглавяващи стойностните медии в България. На първото издание на Jeffersonian After-work Cocktails (повече за концепцията вижте най-отдолу) компания ми правят

Ана Клисарска от „Жената днес“, Ина Георгиева от „Твоят бизнес“ и Цветана Кулинска от goguide.bg

Срещата започва със задъханата положителност на Ина, която, както беше предупредила, позакъснява с 10–15 минути, защото е пътувала от Околовръстното: „Ей сега идвам от среща на рубриката ни „Мениджърите споделят“. Момче и момиче на 25–26 години ми направиха такова страхотно впечатление! Производители на крафт бири са, до Пазарджик. Не че всичко им върви безоблачно, обаче на младите морето им е до колене – та те са толкова оптимистично настроени! Много се вдъхновявам от такива хора, които са светли и положителни, не мрънкат, не им е виновна държавата за всичко“.

Заедно с Петра Димитрова, съсобственик на 5L

И като че ли с това кратко обобщение на междупоколенческите различия и крайпътно споменаване на Държавата с голямо „Д“ вече срещата съвсем официално е открита. Интересно, забелязвам – на нас, младите, възрастта на каките и батковците не ни прави впечатление; тя се усеща само когато погледнеш надолу и очите ти срещнат някой по-млад: тогава разликите се превръщат в различия. В обратната посока ги отдаваме на междуличностни особености. В дебютния си вид клубът ни може да се раздели на двойки: Цветана и аз сме малко под 30, а Ани и Ина ни водят с около десетилетие и половина. Преди срещата, предвид Jeffersonian формата, имахме задача да помислим над най-хубавата история, която всеки от нас е разказвал, с уточнението, че

заданието е само привидно лесно.

„Ама как така най-хубава? Много ме затрудни. Относително е. Преди 20 г. съм имала една история, онзи ден имах друго „най“ – Ана бързо разплита заблудите, че въпросът е лесен.

Бъбривата Ина има прясна история на два дни, която нетърпеливо направо подскача на езика ­ и иска да бъде разказана. Нищо по-хубаво няма от това да преодолееш страховете, започва тя.

Ина Георгиева, "Твоят бизнес"

„Бяхме на тест-драйв на нова електрическа кола, отведоха ни през Балкана, близо до Сопот, където е зелено, ама толкова зелено! Всичко с изключение на маковете. По едно време спираме колите и ни казват, че имат изненада за нас. Ще летим с парапланери. На Беклемето сме, на арката, и хем искам да скоча, хем ме е шубе. Мен ме е страх от високото – кого не го е? – ама пък искам и да не изпусна. И така, хем боли, хем сърби. Викам му на инструктора:

- Абе, ти сигурен ли си, че можеш да летиш? Виж какво, имам брой да затварям, неща да правя. Ти как се казваш?

- Весо.

- Кой Весо?

- Овчаров.

И после като проверих името в интернет, направо срам ме хвана.“ След кратка справка в мрежата се оказва, че в парапланеризма да питаш „Кой Весо“ е като да идеш на наградите „Грами“ и да питаш „Коя Шер?“.

„За мен историята е „най“, защото преодоляваш страха – виждаш си границите, след това ги прескачаш и ги разширяваш.  Ако преодолееш проблема със страха, значи нямаш проблем“, обобщава Ина.

„Върлува митология, че само пътуваме, ядем по събития и получаваме подаръци.“ Цвети заковава в десятката мнението на близките за журналистическата професия, а от нас получава бурен смях от три страни. Повърхностно и привидно погрешното впечатление не отчита безкрайните часове извънреден труд, съобразяването с чужди графици, безумните крайни срокове и писане посред нощите. Повод за наблюдението на Цвети е нейната собствена „най-хубава история“. „Върнах се миналата седмица от Лисабон. Наскоро имах рожден ден и получих двупосочен билет – започва тя, а аз подскачам на стола си с 5 сантиметра, защото от поне две години португалската столица ми е начело на списъка. – Приключението започна още на летището, когато щях

за малко да отида във Франкфурт.

Получи се объркване и почти се бях качила, когато дамата на изхода все пак ме спря.“ За Цвети това се оказва първо пътуване в Европа сама, на излитане компания ­ прави само раницата на гърба. „Случи се точно онова, за което говореше Ина: да преодолееш страха. На работа до последно беше хаос, имах да разпределя задачите в редакцията, междувременно приятелите ми ме натовариха с очаквания „да видиш Кашкаиш, да отидеш в Порто, да пробваш това, да снимаш онова“, но всичко се случи толкова в последния момент, че нямах време да подготвя себе си или дори да си запазя Airbnb, затова спах в хостел.... с шест други души в стая!“

Потресът ми от идеята, която на старата ми душа звучи като Ад на Земята, подходящ за американци на не повече от 21 г., обикалящи Европа, взема превес над добрите обноски. Прекъсвам Цветана с любопитство: „За това не може да няма статия?“. „Ох, има, писах я една седмица... – тук отново всички кимаме утвърдително, знаейки точно какво има предвид – защото, макар и Лисабон да е лесен да се влюбиш в него, e труден да го разкажеш.

Цветана Кулинска, Goguide.bg

Все пак аз живея сама от много години, свикнала съм със собствения си ритъм, да си дойда у дома и да си се разхождам гола, както се казва. И ето, че се озовавам в ситуация с толкова много хора в една стая, а хостелът се оказа нещо като споделен офис за хора от цял свят: две шантави канадки, с които обиколихме баровете, един французин, който се оказа грък, един азиатец, който твърдеше, че е от Ню Йорк. Събудих се с махмурлук в друга държава, след това се отърсих от очакванията на приятелите ми за това къде да ида. За мен Лисабон е европейската Хавана – хората са щастливи и положителни, както никъде другаде, испанската архитектура, топлите улички и музиката... Приличат си. И този път си позволих да се загубя.“

„Яж, моли се и обичай... в Лисабон“, подхвърля Ана. Толкова точна, че всички замлъкваме в съгласие.

Но тишината не продължава дълго: журналисти сме се събрали и имаме хубави истории да споделяме. Ана разказва своята след неуспешен опит да прескочи реда си. „Нали съм старо куче, трябваше да се пробвам!“, смее се откровено редакторката на първото списание у нас. „Докато говорим за летища, преди много години имахме някакво безумно пътуване. Връщаме се от Щатите, ама то е някакво безкрайно прекачване, 5 дена път с камили: от Чикаго до Ню Йорк, до Лондон... естествено, там някъде изпускаме полета и ни пренасочват през Виена. Там на летището, крайно уморена, виждам аз една физиономия и си казвам:

„Този го познавам отнякъде“.

Но не мога да се сетя къде сме се срещали. Прехвърлям през ума си, мислейки си, че може би е съсед, може и да живее в квартала. В един момент ми просветва, че това е Джеръми Айрънс, който определено не живее до нас. Усмихвам се вътрешно, но нищо повече. Престоят е неприлично дълъг, по едно време отивам до тоалетната, с мен и едно малко дете. Аз нещо се суетя на мивката, свалям гривната и въобще забравям за нея; после, естествено, отивам обратно да чакам на седалките. Идва след секунди самият Джеръми и казва: „Мисля, че това е ваше?“.

Ана Клисарска, "Жената днес"

За много от младите името на британския актьор не е така познато, както на онези от нас, израснали с него като със злодея Скар от „Царят лъв“, опознали го в „Лолита“ или „Мъжът с желязната маска“. Всъщност времето – отминаването му бързо или плавно – то играе важна роля във всичките истории.

Моята е позната на нашите редовни читатели и е доказателство във висша форма за стойността на годините. Неотдавна имах много редкия шанс да дегустирам 100-годишния изключителен коняк Louis XIII. Съдбата през октомври 2017 г. ме отведе в малко село във Франция, където обиколихме имението на Remy Martin, а в края на деня заради близкото си познанство с наследниците се озовахме в избата. Майсторът на дестилерията беше преценил, че сместа в една бъчва (която всъщност събира 1200 реколти, най-младата е на 40 г., а най-зрялата клони към 120!) е готова за бутилиране. Отнякъде нашият домакин извади пипета, отвори бъчвата и внимателно сипа току-що извадената скъпоценна течност в чашки. Вълнението предизвика и сълзи. Знаех, както и сега знам, че такива моменти човек има няколко в живота си. Ето това беше един от онези дни, които оправдават митологията за лесната ни работа. В летния ни брой The Spirit Issue сме събрали още няколко такива и тепърва ще ги споделяме и тук, онлайн.

„В хубавите истории най-важното е контекстът: ако го нямаш него, то конякът просто е питие. Ако го имаш обаче, разказваш така“, заключава Ина.

Леко засрамено споделям, че в момента, в който разбрах какво ще извадят с пипетата, през ума ми, макар и за секунда, мина задължителната в наши дни мисъл: дали да не направя Facebook Live?!

Събеседничките ми от Клуба на редакторите са видимо потресени от идеята, затова ги питам в прав текст. С настъпващата навсякъде дигитализация

умира ли принтът?

В печатните медии, каквито сме се събрали днес с изключение на Цвети от GoGuide, темата за смъртта на хартията е основа за шеги и подигравки. Както казва нашият арт директор: „От 20 години го работя това и все се намира някой да каже, че принтът умира; ако беше така, нямаше да съм тук, нали?“. По всичко личи, че и в чуждите редакции обикалят същите лафове, защото реакцията е не просто смях, ами кимащ, разбиращ смях.

„Обожавам тази миризма“, замечтава се Цвети, докато помирисва списанието, което съм ­ донесла. Останалите също го прокарват през ръцете си, докато мислят по темата.

Андреа Пунчева, PREMIUM Lifestyle

„Не, принтът не умира, а става луксозна част от живота. Както е модерно сега да се връщаме към бавната храна, бавния живот, така е и с хартията. Тя е аналогово място за истории“, елегантно описва възгледите си Ана и допълва, че поради факта, че „Жената днес“ се продава, купуването му е акт на ангажиране на читателя със съдържанието. А когато си платил пари, си дори по-склонен да цениш покупката. Ина дава пример с преживяното, за което четете в този текст: „Да, естествено, че повече хора ще го видят онлайн. Обаче там ще разгледат повече картинките, а на страниците на списанието ще се зачетат в историята. Не можеш да я преживееш по същия начин от екрана, както можеш, разлиствайки.“

Така го разбирам и аз. Печатът омагьосва не едно, а поне три сетива. Докосваш го, помирисваш хартията, четеш го. И така най-хубавите истории – каквото и да означава това – се пазят по-дълго. А пък ето, че ние споделяме материала и онлайн... ей така, за всеки случай. Важното е историите да си струват, не къде ги четем.

 

PL @ 5L – JEFFERSONIAN АFTER-WORK COCKTAILS

Събитието се роди от желанието за повече диалог между медиите у нас. Подобно на непреводимия на български формат Jeffersonian Dinner, където на една маса се събират разни личности – някои се познават, други – не, и споделят виждания по предварително зададена тема всички заедно, нашият новосформиран Клуб на редакторите се събра, вдъхновен от Джеферсън. Подлъгващо лесната тема „Най-хубавата история, която съм разказвал“ намери разнообразни отговори в компанията на питие (или две! – но което е off-the-record, си остава off-the-record).

 

Домакини на срещата бяха 5L Speakeasy Bar на ул. „Цар Шишман" 15, на които изказваме специална благодарност.

 






Свързано

The Cool People: Инес Субашка
Акценти12.10.2017
The Cool People: Инес Субашка

Срещата ни е част от поредицата The Cool People, съвместен проект между www.premium.bg и списание PREMIUM Lifestyle. Продължението четете на страниците на The Cool Issue.

Александра Златева
The Cool People: Виктор Варошкин
Акценти05.10.2017
The Cool People: Виктор Варошкин

Срещата ни е част от поредицата The Cool People, съвместен проект между www.premium.bg и списание PREMIUM Lifestyle. Продължението четете на страниците на The Cool Issue.

Александра Златева
The Cool People: Nasimo, графити артист
Акценти25.09.2017
The Cool People: Nasimo, графити артист

Срещата ни е част от поредицата The Cool People, съвместен проект между www.premium.bg и списание PREMIUM Lifestyle. Продължението четете на страниците на The Cool Issue.

Емилия Колева
The Cool People: Д-р Владислав Златинов, ветеринарен лекар
Акценти20.09.2017
The Cool People: Д-р Владислав Златинов, ветеринарен лекар
Андреа Пунчева
The Cool People: Ива Русинова, дрифт пилот
Акценти14.09.2017
The Cool People: Ива Русинова, дрифт пилот

Срещата ни е част от поредицата The Cool People, съвместен проект между www.premium.bg и списание PREMIUM Lifestyle. Продължението четете на страниците на The Cool Issue.

The Cool People: Вихрен Георгиев, People of Sofia
Акценти07.09.2017
The Cool People: Вихрен Георгиев, People of Sofia

Срещата ни е част от поредицата The Cool People, съвместен проект между www.premium.bg и списание PREMIUM Lifestyle. Продължението четете на страниците на The Cool Issue.

Андреа Пунчева
Re: Ад(министрация) *
Акценти20.02.2017
Re: Ад(министрация) *

Коментарът от Facebook профила на PR експерта Любомир Аламанов разсмя екипа на PREMIUM Lifestyle. Публикуваме го с разрешението на автора.

Малдивите са създадени от Господ
Акценти03.02.2017
Малдивите са създадени от Господ
Магдалена Гигова
Love for Humans
Акценти31.01.2017
Love for Humans