Има едно място, където времето съществува паралелно във всичките си агрегатни състояния – летището. Минутите са като течност: за твърдо стъпилите на Земята то се разлива, където намери около безброй ангажименти, и се намества в малките пространства между тях. Колкото по-нависоко в небето се изкачваме, толкова повече капчиците замръзват от студа извън летящия ни херметизиран балон. Часовете, прекарани в полет, все едно не начисляват към земния ни път. Кацнеш ли, вече е късно. Времето отново е течно и наваксва с устрем.
Особено тежко и тромаво се усеща то на безкрайните опашки за проверка по летищата,
където разсеяни флегматични хора, нарамили куфари, деца и несъвършенства, гротескно излагат на показ най-недодяланите аспекти на човешката ни природа.
Същото това време става фино като рибарска корда, опъната до прозрачност, когато тичаме през терминалите в уплах, че така желаното ни, планувано и едвам закупено бъдеще е безвъзвратно изпуснато. Изобщо
летищата си играят със секундите,
както пътниците с 6-часов прозорец на трансфера си играят с часовете: както си искат.
Ако сте го гледали, няма как да не си спомняте „Терминалът“, още известен като филма,
в който Том Ханс говори на български. Кацайки в Ню Йорк, героят се оказва на ничия земя, защото, докато е летял, преврат в държавата му го превръща в човек без паспорт. За него месеците, прекарани на летището, не се отличават особено от времето, което той би прекарал у дома. Едничката му цел е да посети джаз клуб в Голямата ябълка и да вземе автограф от любимия музикант на починалия си баща. За героя на Ханкс е абсолютно без значение дали ще изчака 4 часа или 4 месеца, защото важен е крайният резултат, а не срокът.
Вече гледали този филм, през 2005 г. с баща ми тъкмо сме чекирали големите си куфари на летището в Киев и сме някъде около поставянето на течности в таблите на скенера, когато погледът ми случайно попада върху таблото и аз виждам как оставащият 1 час до излитане се увеличава на 3 часа. Вдигаме рамене, хапваме и се насочваме към бара на летището за по една студена вода… доволни, че поне не бързаме за следващ полет. Уреченият час измамно идва, само за да бъдем зарадвани с още 6 часа повторно закъснение. Отново се насочваме към единствения бар на сградата, но този път за нещо по-силно, защото в 17:59, както гласи слоганът, е време за бира. Окончателната сметка е 9 часа закъснение и 0 потрошени нерви. Понякога,
когато имаш време за губене, имаш време за спечелване.
„Най-накрая го разбрах! Знам защо ги мразя толкова много“, казва моя приятелка, озовала се неотдавна в такова едно агрегатно Чистилище, т.е. някъде между самолети, бързащи пътници и колички с багаж. И продължава. „Току-що разбрах кое ме отвращава в летищата. Не са безкрайните проверки за сигурност, дори не са врещящите деца, а е това, че ме карат да си мечтая времето да минава по-бързо. А това е последното, което ни трябва: по-малко време!“
Разбирам я. Тя е един от малцината, осъзнали най-важния урок, а именно: времето, с което всеки от нас разполага, е абсолютно и ограничено. Може да бъде прехвърляно от един съд в друг; да го опаковаме в колкото големи кутии или колкото малки атоми искаме, но в крайна сметка наличието му е константа, раздробена на по-лесно смилаеми лъжички. То е най-големият лукс и единственият, който
не можем да купим, а само да подарим.
Пари се изкарват, дори и здравето може да се върне. Часовникът обаче не отчита форсмажорни обстоятелства, само минути. И макар и те амбиоциозно да порят винаги напред, третото и последно агрегатно състояние на времето ни позволява да изкривим законите на физиката и да го върнем назад – поне в ума си. Спомените. Те го карат да се „изпарява“. Не изчезва, а е като дим, достатъчно осезаем и плътен, за да усетиш дъха му, но протегнеш ли ръка, се отдръпва.
Времето е лукс, но и луксът е време. Неслучайно най-скъпите вещи винаги са ръчно изработени – това отнема не само повече часове труд, но и по-висока експертиза на човека, който го прави, т.е. години усъвършенстване. Произведенията на висшето часовникарско и ювелирно изкуство например заслужават специално внимание, затова пишем толкова често и с такава любов за тях. Парадоксалното е, че ръчно правени часовници, парфюми или отлежало гурме сирене, всички те правени с месеци, понякога се озовават пред безразличния поглед на
„убиващи време“ пътници
в Duty Free магазина на летището. Фактът, че минават транзит, ги заслепява за това, че не всичко е „бързо“ или „умно“. Луксът е за онези, които могат да оценят стойността на грижливо приглушената светлина и опаковката от дебел целофан, загръщаща времето, вложено във вещта пред нас. В пространствата около нас.
Докато пиша, финалът буквално гледа към мен: грижливо поставен на видно място у дома любим цитат, видян преди години в още по-любим сериал. Когато изписах върху черната дъска у дома тези думи, нямаше как да знам, че си правя услуга в бъдещето, давайки си идея за край на текст... именно за стойността на времето.
Оригиналът е на Граучо Маркс, но е популяризиран за по-младите от сценариста Арон Соркин. Подсказвам, че играта на думи разчита на това, че глаголът „летя“ и думата за муха на английски са омоними, но фразата остава непреводима.
Подарявам ви удоволствието да разгадаете хумористичната мисъл на германския учен. Заедно с него ви подарявам и времето си, което споделяме тук чрез тези редове.
„Time flies like an arrow, fruit flies like a banana.“
